Засрамен, той наведе глава.
— Тъй вярно, мистър Рик.
Ев Барет надви у мен:
— Мамицата му, не е достатъчно да носите изтакованите си шибани медали и да пробиете само две смотани дупки в изтакования шперплат. Или не съм прав, господа?
Не отговориха.
— Момчета — казах меко, — това, което стана, не ме впечатлява никак.
Тишина.
— Ще ви кажа нещо — вината е на всички. Искам да кажа, аз колко пъти улучих мишената? Окей, имаме проблем. Хайде да го решим. Дали водим твърде много мишената? Или не я водим достатъчно? Къде е грешката?
Направихме необходимото: упражнявахме се отново и отново, докато не започнахме да правим на решето шперплата, независимо дали го теглеха с пет или петнадесет мили в час. Практикувахме стрелба по двойки — спомняте ли си плуването по двойки и като ви казах, че отново ще срещнем този материал? — от ограничено място, например камуфлажна дупка или пък зад дървета. Всеки от нас се научи да стреля отблизо, без да залива ортака си с дъжд от горещи гилзи.
Обучението ни продължи от есента до средата на зимата. За празника на Вси светии43 отидохме във виетконгското село в Камп Лежън, където морски пехотинци в черни пижами и с азиатски акцент като от анимационен филм носеха автомати АК–47 и се опитваха да ни играят трикове и да си правят майтап с нас. Морските пехотинци никога не трябва да се опитват да играят на война с тюлени. Приложихме на фалшивите виетконгци минавката за американския войник от морската пехота. Минирахме техните мини, играехме си на криеница по време на упражненията им по правене на засади и провеждахме свои атаки над „добре охраняваното“ им виетконгско селце. Всичко това беше един театър, който ни развличаше. Скитахме, излизахме на лагери, съсипвахме от стрелба мишените. Когато имахме време, слизахме с валсова стъпка във Вирджиния Бийч за малко скандал с директно съприкосновение с врага по баровете.
Нека тук да кажа една-две думи за това. Винаги съм вярвал, че за да бъдеш тюлен, както ако искаш да бъдеш в националната футболна лига, е необходима известна агресивност и близък физически допир с други човешки същества. Някой може да не се съгласи с мен. Но мисля, че има нещо наистина утешително в това да се опреш на гърба на някого, на когото доверяваш живота си, и да се биеш с всеки, който пожелае това. Естествено, получаваш известен брой зашеметяващи удари при подобни бурни прояви. Но в крайна сметка вярвам, че възнаграждението е по-голямо от загубите. А когато най-важната ми работа като офицер е да изградя сплотеност на групата си, няма по-добър начин да се постигне това от пиенето вечер в бара, когато ти и твоите момчета сте сами срещу целия свят.
Амин.
Рано през декември отидохме в болницата и подновихме ваксините си. Все още ни боляха ръцете и задниците от спринцовките, когато офицерът консултант по правните въпроси към базата състави завещания за онези от нас, които заминаваха отвъд океана. След това старшината от бюрото за персонала пристигна и ни разясни допълнителните застраховки за издръжките при смъртен случай, които бихме могли да подпишем, и уредихме заплатите ни да се превеждат директно в банковите ни сметки.
Това беше сериозно нещо. Реално. Децата ми — Ричи, който беше на пет години, и малката Кати, която наричах Кат и се беше родила на пети юли, преди по-малко от шест месеца — бяха твърде малки, за да разберат какво става. Но жена ми Кати Ан разбираше и както жените на останалите тюлени, имаше лоши предчувствия. Ставаше нервна винаги, когато скачах от самолет или отивах да се гмуркам. Не я беше притеснил фактът, че като тюлен бях прекарал пет от последните шест месеца по учения. Сега мисълта за шестмесечния ми престой във Виетнам сред гневни, малки, жълти хора, които ще стрелят по мен, не я ощастливяваше никак. Можех да схвана тревогите й, но не успявах да ги разбера. Откакто бях в групите, се учех да воювам и нищо не можеше да ме спре.
Имаше сълзи и подсмърчания, доста целувки и прегръдки, а след това, непосредствено преди Коледа, ние, тюлените, се натоварихме в един „Ц–130 Херкулес“, натъпкан догоре с оборудване. Вместо седалки вътре имаше дълги, мръсни люлки от брезент, окачени по стените на самолета. Широката централна пътека беше заета от палети, обвити с мрежа и натоварени с всички смъртоносни играчки, от които тюлените се нуждаят за шестмесечни игри и развлечения. Полетът не предлагаше никакъв лукс. Нямаше седалки, нито колани за тях. Нямаше масички за храна, нямаше и храна, а също и стюардеси, които да набухват възглавници зад главите ни. Нямаше и облегалки за глава, а само една тръба до рампата, където можехме да се изпикаем.