Група „Делта“, армейската част за спасяване на заложници, която командваше старият ми колега и някогашен съперник полковник Чарли Бекуит, беше добра. Но беше голяма — над двеста души — и тромава като слон. Моята група наброяваше едва деветдесет човека и се движехме леко екипирани. Така трябваше, защото често ни се налагаше да плуваме до целта и да мъкнем багажа след себе си.
Тази нощ от рампите на два самолета Ц–130 скочиха петдесет и шест души. Самолетите бяха тръгнали от Норфолк, Вирджиния, шест часа и половина преди това. Ако само моят парашут беше отказал, вече всички би трябвало да наближават зоната за кацане, като се движат в кръгове по седем души и падат бързо на земята чрез рязко дръпване на управляващите въжета в момента, преди краката им да докоснат земята. Това предотвратяваше увличане от парашута и изораване на бразда с лицето.
Обикновено аз също съм част от някоя седморка, но в този случай бях вече отклонен и исках да се приземя бързо. Насочих се право към зоната за кацане. Когато се доближих, чух около себе си плющенето на парашути и разбрах, че екипът прави S-образен завой, за да убие скоростта, след което следваше спираловидно спускане и кацане точно както го бяхме учили. Що се отнася до мен, аз се приземих бързо и отвисоко. Трябваше да убия скоростта, но не го направих — не дръпнах рязко парашута и се фраснах в едно малко дърво на края на пистата. Дори не го видях. Намирах се на около четири метра и половина и изведнъж — бам — ударих лицето си в ствола му.
Заболя ме добре. Болката ме караше да се чувствам жив. Оставих парашута в клоните, станах и започнах да събирам групите.
Преброихме се бързо. Бях много доволен. Всички се бяха приземили със здраво оборудване. Обадих се до Командването на съвместните специални операции по спътниковия телефон и докладвах, че от петдесет и шест души на земята се намираха петдесет и шест и са готови за действие.
Заедно с Пол Хенли, моя заместник, когото наричах ПВ, тъй като прическата му беше като на принц Валиънт3, строихме четирите предварително определени щурмови отряда.
Бутнах Пол по ръката.
— Хайде да идем на лов.
Като следвахме картите на АНС, се отправихме тихо на югоизток в джунглата. Движехме се в колона по един със заредени оръжия. Работехме изцяло чрез сигнализиране с ръка, както бях правил десет години по-рано във Виетнам. Движенията бяха хореографирани в някакъв смъртоносен балет — pas de mort4, — бяхме го разработвали с месеци. Никой не говореше. Не трябваше. Сега ПВ и аз мислехме по един и същи начин. Първо него бях избрал за групите от шестима — умен, енергичен и способен млад офицер от „ТЮЛЕН“, който можеше да стреля, да скача с парашут и да раздава наказания наред с най-добрите.
Освен това, за разлика от мен той беше завършил академията, което придаваше известен престиж на „Група 6“ пред онези, които си клатят краката. Кастовата система на флотата, както и всяка друга, се славеше с това, че е изключително скована. Първото нещо, което правят повечето офицери от флотата, е да погледнат ръцете ви, за да проверят дали носите пръстен от академията. Ако носите, ставате част от клуба им, ако не, сте вън от играта. Аз бях вън от играта поначало. По ръцете си носех единствено белези. Но пък обичах работата си и бях необичайно вещ в нея, а в редки случаи, като моя, флотата награждава за способностите така добре, както и за дрънкулките на академията.
Проверих часовника си. Единадесет и седемнадесет. Бяхме закъснели с две минути според разписанието, което пазех в главата си.
Получихме заповедта за тръгване преди двадесет и седем часа. Дадоха я от Командването на съвместните специални операции. Първоначалната информация беше доста схематична: група от пуерторикански терористи, нарекли се „Мачетерос“ („Размахващи мачете“), беше проникнала в летище на Националната гвардия до Сан Хуан и унищожила самолети и оборудване за четиридесет милиона долара. Само това от цялата история щеше да се появи във вестниците.
Според Командването на съвместните специални операции това, което няма да бъде докладвано, е, че мачетеросите — по радиото наричахме терористите с фонетичното Т или още танго — бяха взели заложник и един палет с военно и както се смяташе, ядрено оборудване. Никой не беше сигурен. Не питайте как може човек да бъде сигурен дали липсва атомна бойна глава или не. В края на краищата това бяха Военновъздушните сили на Съединените щати — дом, където тоалетните чинии струваха по шестстотин долара, а клещите по двеста.
Както и да е. Информиран бях, че независимо от полицейските претърсвания, блокирането на пътищата и преследванията на групите със специално въоръжение и тактика мачетеросите се бяха измъкнали. Разузнаването на САЩ беше успяло да ги проследи единствено до Виекс — малък остров на изток от Пуерто Рико, където имаха лагер за обучение в подривна дейност. Сега се намираха там.