На следващото утро Орела и аз се запътихме надолу към пристана и успяхме да се подмажем да ни качат на борда на един РПК (речен патрулен катер) за сутрешния патрул. РПК са чудесни плавателни съдове. Дълги са девет метра и петдесет сантиметра и се задвижват със система, работеща на принципа на баня с „джакузи“44, което означава, че газят плитко и са бързи — движат се с около двадесет и осем или двадесет и девет възела — и са много маневрени. Въоръжени са с картечници 50-и калибър, монтирани на носа, 71-калиброви минометни пушки на кърмата, а над капаците за двигателя — 40-милиметрови оръдия „Ханиуел Гатлинг“. Екипажите, съставени от четири или пет човека, носеха автомати М–16 и картечници М–60, както и автоматични пистолети 45-и, а в някои случаи и 38-и калибър. Така че, речните патрулни катери бяха не само бързи, но и смъртоносни.
Екипажът отблъсна катера и се понесохме по мътната кафяво-зелена вода. Все още нямаше осем часа, но температурата беше по-висока от тридесет и пет градуса. Влагата беше страхотна — почти се виждаше как въздухът се раздвижва, ако човек размаха ръка. Надвивайки шума на двигателя, запитах един от екипажа дали има нещо против да стоя до мостика и след като получих утвърдително кимване, се качих в кабината и застанах до старшината, който въртеше руля.
Той беше идеален представител на хората от този тип. Изглеждаше към четиридесетте и имаше рядка светлокестенява коса, която отгоре беше подстригана плоско, а отстрани почти нула номер. Ушите му стърчаха като дръжки на кана. По мускулестите си ръце имаше татуировки, които изчезваха под тарикатски навитите ръкави на памучната работна риза. Повечето моряци, служещи на речни патрулни катери, носеха зелени или светлокафяви дрехи. Не и този. Беше старомоден перверзен тип и искаше това да се знае от всички.
— Добро утро, командире.
Той развъртя руля и катерът навлезе в средата на реката. Подаде още малко газ, защото се движехме срещу течението. Мълча, докато се отдалечихме доста от двата пилона на пристана. След това нареди на картечарите да почистят оръжията си. Накрая се обърна към мен:
— Добро… утро, сър.
Паузата между първата и втората дума беше толкова дълга, че можех да броя до хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три.
Погледнах зелената ниска растителност на около петнадесетата метра, която се беше надвесила над реката.
— Хубав ден за плаване, старшина.
— Щом казвате така… сър. — Обърна се и изрева една команда, съдържаща думите „шибан смотаняк“, на един шибан смотаняк от екипажа си.
Знаех какво си мисли — че съм поредният нахакан и посран мичман, от когото на човек му се повдига и който е дошъл тук да си отбие номера, да си поиграе на война и да си иде вкъщи.
Изчаках да се обърне към кормилото. В продължение на още деветдесет секунди не ми обърна внимание.
— Хей, старшина, мамицата ти!
Това привлече вниманието му.
— Какво?
— Казах: „Старшина, мамицата ти!“ Тук съм, за да се уча, така че учи ме. Обяснявай ми и не ми разправяй лайнарщини. Мамицата му, какво става?
Отново завъртя руля и насочи катера в средата на канала. Отпусна газта и започнахме да се движим бавно с постоянна скорост. Старшината бръкна под бронираната си жилетка, извади цигара „Лъки страйк“ от джоба на памучната си риза, почука я по стъклото на часовника си, запали, дръпна силно и изкара дим през носа си.
— Ти си изтакован умник… сър.
— Това ми казваха и в групите.
Челото му се присви подигравателно:
— Ти от групите ли си?
— Група за подводна диверсия 21 и 22. Пет години.
— Къде си плавал?
Насочих палец назад към Тре Нок.
— Последните два пъти бях заедно със стария Б. Б. Уитъм из Средиземноморието — на кораба „Ръшмор“.
— „Ръшмор 114“ ли? Без майтап?
— Без майтап.
Той отново се съсредоточи в плаването, намали газта и катерът започна да се движи едва-едва срещу течението. Както задържането на хеликоптер неподвижно във въздуха, така и този маньовър изисква опит. Старшината посочи надясно.
— Ето там има пясъчна ивица. Трябва да внимаваш, когато изкарваш лодките си.
— Разбрано, старшина.
— Цигара?
Поклатих глава.
— Бил ли си в Неапол?
— Да, старшина. При всяко шибано пътуване. А преди това служих там една година — бях радиооператор от 1960 до 1961 година.
— Какъв те водеха?
— В Неапол ли? Моряк на несрочна служба.
Той дръпна от цигарата си и изпусна едно идеално кръгче, което вися във влажния въздух цяла вечност.