— Винаги съм харесвал шибания Неапол — бях там от 1955 до 1960 година. Напълнях от тестените им яденета, чуках много — живеех с една bella ragazza45 — и се бърках в работата на шибаните офицери. Беше страхотно време.
— Най-грозната жена офицер, която познавам, отговаряше за комуникационния център в скапания Неапол през 60 и 61 година.
— Чувал съм за нея. Деветдесеткилограмова пачавра.
— Наричах я Трътла — Тлъста Ръбеста Тъпа Лайнарка от Армията.
Поусмихна се, но се въздържа от по-нататъшно размекване.
— Без майтап — каза той и ме заоглежда точно така, както го правеше Ев Барет. Дръпна още веднъж от цигарата си, издиша и я хвърли, като направи в река Басак идеална параболична дъга. Позяпа как цигарата изсъска и след това се загуби във водата.
— Та как каза, че е шибаното ти име, синко?
Усмихнах се като току-що благословен.
— Марчинко, старшина Марчинко. Но ме наричай Риж.
Офицерите рядко се вслушват в думите на редниците. Аз го правя. Това ми стана навик. Научавах доста. От новоизлюпения си наставник разбрах, че Чарли46 има навика да поставя оперативните си войски в засада на речните патрулни катери. Офицерите от 116 се придържаха към определена схема. Операциите се извършваха като по книга: непрекъснато и последователно. Резултатът според командира беше, че противникът знае точно какво да очаква.
Чарли обикновено чакаше патрулният катер да се приближи. Изпращаше примамка — цивилен или доброволец — през реката върху сампан или сал. При лош късмет нещастникът смотаняк биваше убит или заловен. Но Чарли също така знаеше, че съгласно официалния метод на работа на Военноморския флот на Съединените щати, след като една операция е започната, завършена и приключена, тя е приключена наистина и катерът ще продължи да се движи. След като той се отдалечи нагоре по реката и изчезне от погледа, виетконгците мобилизираха главните си снабдителни конвои или войски и те преминаваха през водата.
Номерата с примамките стават най-добре, когато часовникът ти е сверен с операциите на врага. Виетконгците бяха успели да го сторят — часовниците им бяха сверени по американския Военноморски флот. Имах намерението да променя всичко това.
Най-напред трябваше да разбера какъв вид огнева мощ мога да събера. На около тринадесет километра северно от Тре Нок имаше брод, наречен Джулиет. Той беше център на дейността на виетконгците. По реката, малко по-надолу от това място, имаше и един малък остров — може би триста на сто метра. Това беше зона, в която се стреляше без предупреждение. В нея не се срещаха приятелски настроени хора.
Вечерта, след като предприех пътуването с патрулния катер, събрах група „Браво“ и натоварихме две ЛТН (лодки за тактическо нападение). ЛТН са направени от фибростъкло и имат два извънбордни двигателя „Меркурий“ по сто и десет конски сили. Това ги прави доста бързи. В средата на лодката е монтиран триножник с петдесеткалиброва картечница. Предните перила имат куки за опиране на картечници от лявата и дясната страна. Носехме и безоткатни пушки за стрелба от рамо с калибри 57 и 90 милиметра. С тях изстрелвахме експлозивни и касетни снаряди, пълни със сачми, които при удар причиняват много наранявания.
Натоварихме толкова много муниции, че лодката потъна с петнадесетина сантиметра. Към 18,30 часа се отправихме на малко развлекателно пътуване към брода Джулиет. Уотсън Кръпката пое кормилото на първата лодка, а Боб Галахър управляваше втората, която се намираше на около стотина метра от лявата ми страна.
Почти бяхме стигнали до Джулиет, когато Галахър ме повика по радиото.
— Мистър Рик?
— Чувам те, Орел.
— Гледай как рибите скачат зад нас.
Погледнах назад. Наистина, ято малки бляскащи риби нарушаваха спокойствието на тъмната водна повърхност. Погледнах отново.
— Орел, мамицата му, това не е риба, а куршуми от автоматична стрелба!
Потупах Кръпката по рамото.
— Обръщай! — Продължих да гледам преследващите ни куршуми — „пльок, пльок“. Не чувахме нищо от шума на двигателите, но Чарли стреляше по нас — в това нямаше никакво шибано съмнение, а стрелбата със сигурност идваше от острова с разрешение за неограничена стрелба.
Гледахме като хипнотизирани как куршумите се забиват във водата. До мен седеше един тюлен на име Хари Матингли, който се беше качил, за да се вози. Изведнъж той извика:
— О, мамка му! Удариха ме!
Проснах го на палубата и го огледах. Един куршум, ри коширал от водата, го беше ударил точно между очите. Кървеше адски. Но му нямаше нищо, защото раната беше повърхностна. Когато куршумът го улучи, лицето му беше на по-малко от тридесет сантиметра от моето — това беше невероятно.