— Ти си кучи син с късмет — казах му. — Ставай и почвай да стреляш срещу тях.
Кръпката завъртя кормилото. Галахър ни последва. Двете патрулни лодки се насочиха към отсрещния бряг на реката. Взех радиомикрофона.
— Аз ще те последвам, когато тръгнеш към тях. Щом Чарли започне да стреля по теб и видя огъня от дулата, ще го ударя с безоткатните. След това е твой ред.
В продължение на два часа обстрелвахме острова с всичко, което имахме, като лодката на Орела и моята се редуваха. Тръгвахме към острова, изразходвахме мунициите и се оттегляхме. От жалкия насрещен огън предполагах, че там може би няма повече от един-двама виетконгци. Но бройката нямаше значение. Важното беше, че стрелят по нас, а ние отвръщаме на огъня.
Към осем часа реших да повикам въздушна подкрепа. Включих радиото и поисках „Страшилището“ — позивната за вълшебния дракон Пуф47 — един самолет Ц–47, въоръжен с четири оръдия „Вулкан-Гатлинг“, всяко от които изстрелва по шест хиляди снаряда в минута.
— „Сребърен куршум“, не става без пълномощие от командира на виетнамските провинции — отговори гласът от Военновъздушните сили.
„Сребърният куршум“ бях аз. Това беше най-грандиозната радио позивна, която можах да си измисля набързо. Упълномощаване ли? Няма проблеми. Просто събудих командира за виетнамските провинции и поисках подкрепа.
— Тук е напечено, сър.
— Кой си ти? Казах му кой съм.
Той изохка.
— Вие, американските задници, винаги създавате неприятности. — Но ми разреши „Страшилище“.
Гледахме как самолетът се плъзга на стотина метра над острова с около деветдесет мили в час. Дори в тъмното се виждаше как хвърчаха дръвчета, храсти и пръст от обстрела с оръдията „Вулкан“. „Страшилището“ направи пет бавни и смъртоносни прелитания, след което махна с крила, наклони се и отлетя на запад. Свързах се с него по радиото:
— Благодаря ви, момчета. Край.
Обадих се на Галахър:
— Не беше лошо, а?
— Точно така, мичман „Сребърен куршум“. — Чувах как Орела се хили по микрофона. — Ти защо не се нарече просто „Голямата пишка“?
— Не се сетих. Хайде да си тръгваме. — Завих лодката си наляво.
Беше вече десет и половина — крайно време за няколко студени бири след приятно прекараните четири часа.
— Време е да се прибираме — казах на Галахър. Завъртяхме кормилата на лодките, дадохме газ и понесохме задниците си надолу по течението като някаква шибана армада от двадесети век. Не можех да спра да се хиля. Изстреляли бяхме всичките си куршуми и воняхме на кордит и пот. Миришехме като воини, каквито винаги сме искали да бъдем. Войната беше велико нещо!
Естественото опиянение продължи, докато не стигнахме до пристана. Видях го от реката — някакъв разярен задник, подскачащ нагоре-надолу като маймуна на каишка. Устата му работеше в три четвърти такт.
Като наближихме, успях да го разпозная. Това беше командирът по операционната сигурност, лейтенант на име Ханк Мъстин. Не го познавах лично. Само бях чувал за него. Беше завършил академията, баща му и дядо му бяха адмирали и всичко това впечатляваше до посиране мен, мъничкия арогантен мъж.
Когато стигнахме на около двадесетина метра от него, успях да чуя виковете му над гърленото бръмчене на двигателите ни.
— Кого викаш за въздушно нападение, без да съм ти разрешил? Майка му стара! Кой ти е давал шибаното разрешение да измъкваш проклетия командир за провинциите от изтакованото му легло? Кой ти е давал правото да използваш позивната на това поделение?
Честно да си призная, не бях се замислял над нито един от тези въпроси. Човек се впуска в бой и толкова. Не мачка с ръка шапката си и не пита: „Може ли?“
Затова му отговорих в същия тон:
— Хей, гъз такъв, дошъл съм тук, за да наритам виетнамските задници и да им изпълня присъдите — и тази вечер се занимавах точно с това. Ако това не ти харесва, то си таковай майката и всички като теб, нещастен лайнен мозък с миризлива уста и пишка като молив! Тъпак такъв!
Лицето му стана абсолютно бяло и той се разкрещя:
— Загази го, господинчо! — Обърна се и си тръгна. Забравих за този инцидент чак до следобеда на следващия ден.
Всеки ден веднага след обяд капитан Б. Б. Уитъм имаше навик да се изляга в един хамак, опънат до командирската му колибка, за да чете, да сърба кафе и да поддържа тена си. В деня след лудорията той ме повика при себе си. Отбих се на път за кльопането.
Уитъм смъкна синята бейзболна шапка, която покриваше гъстата му, ниско подстригана сиворуса коса, вдигна с палец слънчевите си очила на челото и ме погледна накриво: