Планирахме една речна операция като по книга. Това ще бъде мисия „ЦЕЛУВКА“ — „Целта Е Лекотата, Умнико Важен“ — казах на момчетата. И, разбира се, планът беше толкова елементарен, сякаш беше направен от Ханк Мъстин. Щяхме да навлезем през зоната със свободна стрелба, която се намираше в най-северната част на острова, откъдето се виждаше бродът Джулиет — главен пункт за прехвърлянето на провизии за виетконгците от север на юг и обратно през река Басак. Там щяхме да изчакаме някой виетконгски куриер, да го убием от засада, информацията, която успеем да вземем от него, да донесем на шкипер Уитъм, за да ни каже по едно „Браво“ и да ни погали по главата, а след това да намерим студена бира и да се веселим.
Убиването беше важно по две причини. Първо, затова сме във Виетнам. Второ, човек не знае дали може да убие някого, докато не го направи. Исках да се убедя, че всеки член на „Браво“ ще се справи с тази работа. Дори само един да се колебае, това може да се окаже фатално за групата. Напуснахме Тре Нок веднага след залеза. Всички се бяхме настанили в една патрулна лодка. Почернили бяхме лицата и ръцете си, носехме камуфлажни зелени дрехи, обувки за джунглата, меки шапки, мрежи, термоси, ножове и много, много куршуми и гранати.
Бяхме част от една минифлотилия. Лари Бейли, лейтенант и командир на „ТЮЛЕН-група 2“, пое командването на една десантна лодка с 81-милиметрова минохвъргачка, чифт картечници 50-и калибър и оръдие М–60. Към нас се присъедини една от патрулните лодки на поделение 116. На нея имаше картечници и 40-милиметрово оръдие „Гатлинг“. Ако закъсахме някъде, Лари трябваше да влезе в ролята на Джон Уейн50 — щеше да съсипе Чарли от стрелба, докато ние се измъкнем с другата патрулна лодка, която ще обстрелва бреговата линия.
Лари беше идеален за ролята на Джон Уейн. Още по време на обучението ни, преди да ни изпратят тук, той беше най-агресивният сред лейтенантите, едно мургаво, длъгнесто тексаско момче с очи като на кобра. Смяташе се, че Лари ще бъде тигърът на „ТЮЛЕН-група 2“ във Виетнам. Но началото му не беше добро. По време на първия си патрул хората му бяха ходили по суша и се бяха върнали, без да изстрелят нито един патрон и без да убият никого.
Целта беше пред нас. Движехме се към острова с шест възела, докато десантната лодка и другият патрулен катер продължиха нагоре по реката. Ревът от двигателите на трите лодки щеше да заглушава всеки наш шум и да предотвратява появата на виетконгци на брода Джулиет. Освен това катерите щяха да служат като постове по брега на реката, след като екипажите им видят, че напускаме лодката си. Бяхме на около шестдесет метра от южния бряг на острова и на изток от носа. Потупах с ръка Уотсън Кръпката. Той се прехвърли през борда, който не се виждаше от брега, и цопна в топлата вода. Рон Роджър го последва. Тръгнах и аз, а след мен Джо Камп, Джим Финли и накрая Орела Галахър.
Лодката продължи да се движи нагоре по реката и изчезна в тъмнината. Започнахме да плуваме кучешката към острова бавно и колкото е възможно по-тихо, като над водата се подаваха само част от лицата ни. На около осем метра от брега спуснах краката си на дъното и пропаднах в тиня до глезените. Измъкнах се, ритайки, и продължих да плувам кучешката, докато коленете ми опряха в тинестото дъно.
Излязох предпазливо на брега, обрасъл в храсталаци, прехвърлих автомата си през рамо и освободих предпазителя.
Изчаках. Тихият плясък на водата се нарушаваше от шума на останалите тюлени, които идваха един след друг. Огледах ги. Всички бяха налице. Подадох сигнали с ръка: „Тръгнете нагоре по брега, разпръснете се по предварително уточнените позиции, установете периметъра за кръгова отбрана.“
Ръмженето на лодките вече се чуваше отдалеч. Вечерта беше студена и аз треперех. Не бях допускал, че ще мръзна във Виетнам, но ми беше студено.
Запълзяхме нагоре по брега, придвижвайки се сантиметър по сантиметър по петдесетметровия нос на острова, за да стигнем до дънера на едно потопено във водата дърво, където щяхме да направим засадата. Четирима от нас — Уотсън Кръпката, радиооператорът Камп, Рон Роджър с картечницата си „Стонер“ и аз — се разделихме по двойки, застанахме на разстояние осем метра и започнахме да търсим признаци на движение по южния бряг на реката. Брегът представляваше шепа пясък и тиня и се намираше на сто и петдесет метра от нас. Джим Финли и Орела Галахър заеха позиции на петнадесет метра зад нас, за да охраняват задниците ни.