Познавах остров Виекс. Преди двадесет години се бях обучавал на този остров като член на Група за подводна диверсия. Изглеждаше някак си неестествено тълпа терористи да изберат за база за подривната си дейност остров, който обикновено гъмжеше от военен персонал на САЩ. Пък и бяхме имали толкова много фалшиви тревоги, та подозирах, че и това ще бъде само още една напразна операция или поредното упражнение, провеждано в „реално време“ и известно като „пълна програма на мисията“. Разбира се, Дик Шолтс ни беше вдигал по тревога и преди, а в самолета на път за целта разбрахме, че сме част от някаква военна игра, подготвена от Командването за съвместни специални операции и базирана на реален случай, за да ни карат да си мислим, че ще си играем завинаги.
Игра или не, на мен ми се искаше да я играя. Никога преди това не бяхме извършвали масиран нощен скок над враждебна цел. Също така никога не бяхме координирали толкова много елементи наведнъж — десант, поразяване на целта, вземане на заложника и ядрената глава, както и синхронизирано изтегляне от нагорещена зона за кацане. Такива сложни серии от задачи трябваше да изпълнява „ТЮЛЕН-група 6“ през краткото си съществуване.
Преброяването беше преминало точно според разписанието. През цялото време всеки човек от групите носеше сигнализатор. След включването му имаше на разположение четири часа, за да се яви на предварително уговорено място с цялото си оборудване.
През първите часове, докато екипажите се събираха, ПВ и аз бяхме извикали моя офицер по операционните въпроси Марко и старши сержант Големия Мак и започнахме да разработваме стратегията си. Така се вършеха нещата в „Група 6“. Офицери, сержанти, а и редници — всички имаха право на глас по отношение на това, което ставаше, макар че за всичко аз вземах окончателното решение.
Още отначало знаехме, че за операция по море не можеше да става и дума, защото щеше да отиде много време за десант от кораб-майка. Това означаваше, че ще извършим въздушно нападение. Като се имаше предвид местоположението на лагера на терористите, за нас би било по-лесно да се спуснем право на острова, отколкото да ни хвърлят с лодки на десетина мили от брега.
Получихме и първите сведения от един, когото наричах Чушката, бивш подполковник от флотата. Работеше по специалните операции на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, в една стая на четири или пет етажа под земята. Около тази стая се въртяха всички тайни и нелегални операции по целия свят, а моят приятел Чушката седеше в нея като някакъв оплешивяващ Буда, който наблюдава и следи развитието на нещата.
Наричах го Чушката, защото отглеждаше собствени, невероятно люти тайландски чушки в градината на крайградския си дом в Мериленд. Това беше едно кулинарно наследство от бойните му дни зад фронтовата линия в Югоизточна Азия. Чушката беше от онези чудесни бивши военни събирачи на боклуци, които могат да ти намерят всичко по всяко време. Вероятно във Виетнам е бил от хората, дето намират бутилка „Чивас Рийгал“5 или каса бира дори и ако е по средата на десетдневен патрул зад зеления пояс в Камбоджа. Сега работеше с шифри и секретна информация. Малко бяха нещата, които не би могъл да сподели, ако човек му е приятел или ако има съответните разрешителни за получаване на такава информация. Аз ги имах.
Той незабавно ни предостави цялата информация, която ни позволи да очертаем основната си стратегия: кратко обяснение за хората, при които отиваме, историята им, метода им на работа и основните им политически и военни цели. Не беше нужно много време, за да стигнем до крайния извод, че тези хора не са приятни.
Мачетеросите бяха започнали активни действия от 1978 г. Бяха малка, добре финансирана партизанска група със стегната организация, състояща се от ултранационалисти. Целта им беше да водят терористична война срещу това, което наричаха „американски колониален империализъм“ по малоформатните „комюникета“, които пуснаха след дванадесетото си нападение. Обучени в Източна Европа със съгласието на КГБ, те бяха усвоили добре уроците си по смърт. Мачетеросите бяха провели няколко смъртоносни, много ефективни нападения, при които убили шест пуерторикански полицаи. През четиринадесетте месеца преди последното нападение при засади бяха унищожили двама американски моряци, а трима американски военни служители бяха ранени.