След това настъпи вечерта и утрото на моя Ден първи — острова в зоната със свободна стрелба, където отидох, за да сътворя малко шум и да поиграя с играчките си.
Вечерта и утрото на моя Ден втори беше засадата на куриера, когато се научих как да използвам водата и сушата за своя изгода и как да убивам врага си.
През вечерта и утрото на моя Ден трети се научих да ценя плодовете на разузнавателната дейност и започнахме да изследваме всяко късче хартия, за да разберем къде се намира главата на Чарли.
През вечерта и утрото на моя Ден четвърти се научих да бягам от шаблона и започнах да провеждам дневни и нощни патрули, като избирах такива цели, в които смятах, че ще имаме шансове, вместо да се връщам отново и отново на едни и същи места.
През вечерта и утрото на моя Ден пети започнах да окуражавам нашите системи за поддържане да „се плодят и умножават“. И ето, дойдоха хеликоптери и „Страшилища“, и десантни лодки, и речни патрулни лодки, и те бяха добри и смъртоносни, защото ми помагаха да убивам враговете си.
През вечерта и утрото на моя Ден шести започнах да създавам операции по свой образ и подобие — разширявах обхвата, свирепостта и мощта им, като втъкавах множество коренно различаващи се нишки. Започнах да се вслушвам в разузнавателната информация на Марвин Арвин, както и в нашата. Започнах по време на патрул да залавям chu-hoi — виетконгски дезертьори — и гледах как се движат по следи, обръщах особено внимание на начина, по който разговаряха с местното население, как търсеха мини или скрити бункери, за да мога да науча тюлените си да копират методите им.
Всъщност виетконгците повлияха на моите възгледи за войната. Чарли беше много добър воин — а аз трябваше да бъда по-добър. Затова откраднах добрите неща, а лошите оставих. Промених някои основни неща, например начина ни на патрулиране — от Чарли възприехме движението с лек товар. В началото на пролетта на 1967 година носехме само по един термос с вода вместо уставните два, като теглото на водата заместихме с куршуми и гранати. Не взимахме храна — нямаше смисъл да оставяме боклук зад себе си, пък и никога не оставахме дълго навън, за да ни трябва храна. Променихме и полевата си екипировка — изоставихме раниците в полза на жилетки, които побираха много неща и чиито джобове продупчихме, за да може водата и тинята да се излива веднага. Не направихме никакви промени в дрехите и наметалата си. Спяхме на открито и се маскирахме с каквото ни попадне подръка. И ние, както виетконгците, станахме партизани — хранехме се от земята и не действахме като нашественици.
Тези методи вършеха работа. „Браво“ си оставаше без ранен, с изключение на няколко одрасквания, натъртвания и дребни рани. Нямахме сериозни произшествия, нито убити в боя. Все по-добре опознавахме района и смъртоносната ни ефективност растеше. Това ме правеше щастлив и караше шкипера Тул да изпада в екстаз.
След като научих всички тези неща и овладях изкуството на дебненето и убиването, настъпи вечерта и утрото на Ден седми.
Според Библията в Ден седми Бог е почивал. Но за тюлените вечерта и утрото на Ден седми е времето да излязат и да унищожат врага. Богът на тюлените е Яхве — богът от Стария завет, — строгото, суровото, жестокото, отмъстително пустинно божество с принципа око за око, зъб за зъб. Богът, който е казал: „Иди сега, та порази Амалека, обречи на изтребление всичко, що има, и не го пожали…“51
Позволете да се изразя по друг начин: всеки от нас имаше свое лично виждане за Върховното. В моето съзнание Бог е младши офицер, командир от групите за подводна диверсия. Говори точно както Ев Барет. И не дава никакви отпуски за добро поведение.
Вечерта и утрото на моя Ден седми беше на 18 май 1967 година в устието на Делтата на Меконг, на едно гъсто място в джунглата, наречено остров Ло Ло.
Глава 9
Към средата на месец април Фред Кочи и неговата група „Алфа“ бяха напуснали Тре Нок и се присъединиха към нас в Май То. Имаше достатъчно работа за две групи, а и Фред като мен предпочиташе агресивния стил на патрулиране. През месец май, две седмици преди края на престоя ни, патрулите свършваха. Вместо това щяхме да си съберем нещата, които трябваше да бъдат върнати в Литъл Крийк, а друга част щеше да остане в контейнери за следващия контингент на „ТЮЛЕН-група 2“.
Изпитвах смесени чувства преди тръгването. Смятах престоя ни тук за успешен. За пет месеца и половина групата ми беше провела около петдесет патрула навътре в сушата. Бяхме се научили да използваме джунглата в своя полза. Усъвършенствахме методите си. Сплотеността, която бях проповядвал по време на обучението, вече беше реалност. Сега можехме да се движим, да мислим и да воюваме като един човек. Но не бяхме провели нито една операция, при която да приложим всичко научено. Тормозехме Чарли: вземахме пленници, стреляхме по сампани, изгаряхме запасите му. Понякога го убивахме — когато си тръгнахме от Виетнам, група „Браво“ имаше записани на книга осемнадесет потвърдени убити виетконгци и пет вероятно убити. Аз вярвах, че цифрата на „вероятните“ е много по-голяма.