По мой сигнал изтеглихме автоматите си и картечницата на дигата и ударихме виетконгците с пълен автоматичен огън. Всичко вървеше много добре до момента, в който някой — и досега не си е признал — реши да подпомогне нещата, като хвърли осколочна граната.
Гранатата се удари в дънера на едно дърво и — почти като на филм със забавен каданс — се затъркаля към нас. Отскачаше и се търкаляше неумолимо все по-близо и по-близо към огневите ни позиции.
— О, майка му стараааа! — Гласът на Фред Кочи прогърмя ясно и високо над изстрелите. — Граната — залягай!
Седем човека като един се изтърколиха обратно във водата, преследвани от експлозията и смъртоносните метални късчета.
Изправих се, кашляйки, и изплюх водата на канала като някаква статуя от фонтан.
— Всички окей ли са?
Никой не беше пострадал. Спряхме да стреляме. Джим Финли погледна над дигата.
— Те вече са минало.
Кръпката и Орела се втурнаха нагоре по брега, последвани от Кочи, мен и останалите. Кръпката обърна телата, за да види как сме се справили и дали някой не се преструва.
Добре ги бяхме ударили — имахме много попадения в главата и горната част на тялото. Взехме автоматите. Хвърлих им по едно око. Те бяха китайски АК–47. Преметнах един през рамото си и подадох по един на Кръпката, Галахър и Кочи. АК–47 бяха редки. След това претърсихме щателно района, като взехме всичко намерено. Бяхме изпаднали в еуфория. Очакванията ми се оправдаха — бяхме попаднали на главна виетконгска станция, спирка за куриери, тръгнали на север или пък на юг в посока към Сайгон, или на запад към границата с Камбоджа. Не бях виждал по-голям виетнамски лагер.
Зад колибите имаше два бункера с камуфлажно покритие. Взривихме ги с гранати. Взехме платнените торбички, които виетконгците носеха вместо портфейли, и колкото можахме от документите. Намерихме тенекия с керосин и я изляхме върху медикаментите и храната, а след това запалихме всичко.
Подредихме труповете в спретната редица, за да могат приятелите им да ги намерят лесно. След това ги минирахме. Априлска шега, мистър Чарли!
Направихме и едно откритие. Отвън до колибите намерихме нещо като гумени снегоходки, измайсторени от стари автомобилни гуми и брезент — имаше три чифта от тях. Намери ги Рон Роджър и ми донесе една.
— Какво е това, дявол да го вземе?
Почесах се по главата.
— Не зная.
— Прилича ми на снегоходка. — Кочи я разгледа.
— Обувки за тинята — каза Орела Галахър и посочи към труповете на виетконгците. — Те тежат тридесет и пет килограма с мокри дрехи. Носят тези неща, за да стоят над водата и да не газят в тинята. Ние, големите гринговци с проклетите си обувки, потъваме като камъни. Чарли се плъзга — и Орела изимитира фигурист с кънки, — без да оставя следи.
Кочи кимна.
— Изглежда, е така. Ти какво мислиш, Дик?
— Хлъзгави малки копелета, нали? — Погледнах часовника си: 16,55. Почти пет часа на земята. — Май е време да си тръгваме.
— Мисля, че повече сувенири няма да можем да вземем.
— В такъв случай да размърдаме задниците си. — Строихме се и се върнахме в канала. Бяхме натоварени с плячка. Подредихме се в шахматно каре — двама стрелци и един носач след тях. Трябваше да бъдем още по-внимателни, защото нямаше начин Чарли да не е разбрал, че има посетители.
Обърнах се и погледнах петте трупа. Нещастниците не разбраха какво ги удари. Много добре — така трябваше да бъде.
Тук се налага да обясня как американците гледат на убиването. Както повечето хора от моето поколение аз израснах с уестърните, където героят — Хопалонг, Рой или Джин52 — захвърля с рицарски жест пушката си, след като злодеят с черна шапка свърши куршумите и го побеждава с голи ръце.
Може и да е така на кино, но не и в реалния живот. В реалния живот стреляш по гада и го убиваш, независимо дали е въоръжен или не, независимо дали понечва да вземе пушката си или не, независимо дали изглежда опасен или кротък. По този начин оставаш жив. Хората ти също. Много от старшите ни офицери не вярват на това. Те предпочитат по-скоро ние да бъдем убити, а не врагът ни. Такова отношение е глупаво и погрешно.
Във Виетнам видях много офицери, които само седят зад бюрата си и се предлагат един друг за медали — става дума за „Бронзова звезда“ и „Сребърна звезда“, — защото веднъж-два пъти са се возили на патрулна лодка. Това бяха същите хора, които скачаха около мен, защото методите ми на разпитване понякога ставаха малко груби — не се колебаех да се заема със собствени ръце с виетконгците и да ги понаплескам, за да измъкна информация. Или пък се дразнеха, защото позволявах на веселите си мародери да превръщат в наденички двама или трима нищо неподозиращи и с невинен външен вид виетконгци. Е, няма да се тревожа за това, дали ги убивам правилно или не (питам се какво ли е правилното убийство), защото аз и хората ми бяхме в пущинака и убивахме, а не седяхме в удобни бункери, за да си галим пишките.