По време на американската окупация в Панама един сержант от армията на САЩ очистил няколко панамски цивилни — „цивилни“, които нападнали с гранати американски войници при една пътна блокада. Офицерите го наградили за това, че вероятно е спасил живота на другарите си, с военен съд. Не само са разрушили морала, но и са постъпили много несправедливо спрямо сержанта. За щастие обявили го за невинен. Но не може да се подценява смразяващият ефект, който имат такива действия върху бойците.
В друг случай, през лятото на 1990 година, лейтенант от Военноморския флот на Израел, командир на патрулен кораб, убил с картечен огън четирима палестински терористи във водата, след като потопил гумената лодка, с която се опитвали да преминат на израелския бряг. Оправдал се с това, че не бил сигурен дали палестинците не крият гранати, които можели да бъдат използвани срещу кораба и екипажа му. Лейтенантът веднага бил произведен в звание капитан от командващия Израелския военноморски флот. Изводът, изпратен високо и ясно за младите израелски офицери, е бил правилният в такива случаи: ще бъдете възнаградени, ако поставяте живота на своите войници над живота на враговете си.
За мен медалът „Пурпурно сърце“53 не е почетна значка. Искрено казано, винаги съм считал, че това е медал за майсторска стрелба от страна на врага, и съм щастлив, че не съм „носил“ никога такъв.
Ето защо моята философия в боя е винаги да убивам врага, преди той да има шанс да ме убие, и да използвам всички възможни средства за това. Никога не съм давал реален шанс на Чарли. Стрелях от засада. Използвах превъзхождаща огнева мощ. Никога не съм влизал в ръкопашен бой, освен ако няма абсолютно никаква друга възможност. Според мен ножът трябва да бъде инструмент, а не оръжие. Всичките тупаници — бой с ножове, карате, джудо, кунгфу и прочие лайна, които виждате във филми като „Рамбо“ — са просто глупости.
Правилата на войната в реалния живот са прости и ефективни: стой на една ръка разстояние, когато е възможно, стреляй, докато врагът ти се посере, преди още да те е видял. Ние, седем души, бяхме направили един кървав хамбургер от пет недохранени, нищо неподозиращи и невъоръжени виетконгци и това според мен не е безсърдечно, неморално или нечестно. Всичките тюлени бяха живи, а врагът беше намалял с пет души.
Отправихме се на запад, като използвахме канала за прикритие. На около петстотин метра от виетконгските колиби ударихме нова печалба от тотото: сампани. Може би бяха шест, навързани един за друг и за брега. Нямаше никакъв признак на живот, но се приближихме предпазливо — трима от нас се спуснаха под вода, за да минат встрани от сампаните, а след това, като направихме щателна проверка за мини, изплуваха и се прехвърлиха през бордовете.
Сампаните бяха празни. Потопихме ги и се измъкнахме възможно най-бързо. Уотсън Кръпката, който се намираше на петдесет метра по-надолу, вдигна високо ръка. Махна ми да се приближа.
— Мистър Рик…
— Божичко! — възкликнах. През канала, широк пет метра, висеше една жица — едва видима като тънка паяжина. Отдръпнахме се назад. — Хайде да я проследим.
Кръпката и аз тръгнахме към двата бряга. Проследих жицата, която се изкачваше по дигата през трънливи храсти и стигаше до дебелия дънер на едно дърво, където беше закрепена към кръгъл заряд.
Копелетата мръсни! Биваше ги. Свирнах на Орела Галахър, който беше експерт сапьор на „Браво“. Той бавно обезвреди мината, а след това отново тръгнахме напред. Десет метра по-нагоре открихме още няколко мини. Този път Чарли ги беше поставил в самия канал и жиците и ръчните детонатори минаваха през гъстата растителност, която стигаше до водата. По дяволите, ако бяхме влезли през предната врата, щяхме да бъдем накълцани на парчета. Стана ни ясно защо виетконгците при колибите бяха спокойни.
Потях се обилно и се натопих в канала, за да се разхладя, като се хванах за един клон, за да се крепя. Още един урок. Бяхме влезли през задната врата, защото предната беше затворена. Може би в бъдеще трябва да отделяме повече време в търсене на задни врати, когато отиваме да се обадим на мистър Чарли.
Разсеяно погледнах към клончето, което стисках, за да преместя ръката си и да се придърпам напред. На пет сантиметра от кокалчетата на пръстите ми върху клона лежеше главата на една пепелянка. Отличителната й, шарена окраска, наподобяваща ирис, се открояваше на тъмната кора на дървото.