Ох, мамка му! Дики имаше труден ден в джунглата. Много тиня, една граната се търкаля към мен, за малко не се взривих в няколко мини. А сега и змия, която причинява смърт за по-малко от десет секунди.
Притворените очи на змията срещнаха моите и сякаш ми казваха: „Не се закачай с мен и аз няма да те закачам.“
Бавно, бавно, много бавно, навлязох по-дълбоко във водата и… отпуснах… пръстите… си. Застанал вече в безопасност на петдесет сантиметра от клона, посочих:
— Пепелянка — там!
Само с един удар на своето мачете Джим Финли сряза змията на две. Усмихна се и ми предложи все още мърдащото парче месо:
— Гладен ли си, мистър Рик?
Трябваха ни още два часа, за да се доберем до устието на канала. Можехме да се движим по-бързо, но се притеснявах за мини, да не говорим за пепелянките. Освен това ни бавеше и плячката, която доста тежеше — автомати, медикаменти, документи, бележници, дневници и други неща.
Беше почти вечер, когато извиках по радиото патрулния катер, за да ни вземе. Срещнахме се с десантната лодка, качихме се на борда и се отправихме назад. Бяхме уморени, но весели. Имахме основателни причини и за двете. За да извършим тази операция, отидохме на място, където дотогава американец не беше стъпвал, и ни беше необходим цял ден. Военноморските сили на САЩ щяха да определят екскурзията на „Браво“ до остров Ло Ло като „най-успешната операция на тюлените по Делтата“. За нея ме наградиха с първата от четирите ми „Бронзови звезди“, както и с „Кръст за храброст във войната във Виетнам със Сребърна звезда“ от Арвин.
Вечерта и утрото на моя Ден седми бяха дълги. На връщане към Май То спахме. Гневният Бог на тюлените най-после разреши на своите смъртоносни деца да си починат. Сънувах топли жени и студена бира.
Глава 10
Върнах се в щатите от първото си пребиваване във Виетнам с противоречиви чувства. Считах работата на групата си за положителна. Бяхме се превърнали в едно неделимо цяло — мислехме и действахме като един, — защитавахме се един друг както от виетнамския враг, така и от американската бюрокрация. Въпреки че върнах момчетата у дома с натъртвания и одрасквания, бях щастлив, че никой не беше раняван сериозно. Изпълнен бях с въодушевление, че всички щяха да получат медали за службата си във Виетнам. Доволен бях и от собствения си напредък. Бях доказал себе си в боя — и малко след завръщането в Щатите ме повишиха в звание младши лейтенант.
Но медалите и похвалните писма бяха само външният израз на нещо по-плодотворно. Вече вярвах, че мога да бъда водач. Усетът ми за боя се беше оказал верен и до голяма степен сигурен. Освен това бях открил начини да побеждавам системата, която ни беше наложена, или най-малкото да я карам да работи в наша полза.
Обратната страна на медала беше, че бях отблъснат от високото ниво на некадърност в ръководството и шантавия начин на мислене, който се използваше за командване на усилията ни във Виетнам. Много често ние, тюлените, бяхме изпращани в бой от ограничени офицери от Военноморския флот, които нямаха както представа за възможностите ни, така и идея как да ги използват. Затова ни използваха като редовните си войски. Това може да върши работа при един батальон от неамбициозни мърморковци. Но не е от полза, когато пращате на бойното поле добре обучени групи, които могат да мислят сами и с чувство на гордост проявяват инициатива.
Във Виетнам се сблъсках с най-добрите и най-лошите качества на колегите си офицери. Имаше добри офицери, като Фред Кочи, който би завел хората си до ада и обратно, ако съществуваше възможност да пресрещне някой виетконгски патрул или да потопи няколко сампана. Освен тях обаче имаше и страхливци и те караха подчинените си да вършат неща, които сами не искаха или не можеха да изпълнят. Срещаха се и бюрократи, които се занимаваха с документи, вместо да водят хората си на бойното поле, а след това се предлагаха за ордени „Сребърна звезда“, защото някога са дочули стрелба. Имаше и офицери крадци, които просто крадяха званията си.
Спомням си един смотан капитан (наричаше себе си Орела, но всъщност беше един пуяк), който открадна ордена „Сребърна звезда“ на един сержант — той буквално си връчи заповед за награждаване с проклетия медал. По същото време Линдън Джонсън54 щеше да посети залива Кам Ран и капитанът искаше президентът да му го закачи.
Дали този капитан е участвал в бой? Нещата изглеждаха така: возеше се в патрулна лодка веднъж на шест-седем дни. През останалото време прелистваше документи. Дали са стреляли по него? Може би — веднъж или два пъти. За разлика от сержанта, който беше командир на патрулен катер и е бил в най-голямото меле в продължение на месеци. Но той беше прецакан. Разбира се, накрая и сержантът получи медала си, но президентът трябваше да го закачи на неговата куртка, а не на куртката на някакъв надут лайнар.