На всичко отгоре сред нас имаше и йерархия. По едно време, в началото на 1967 година, заедно с Уотсън Кръпката бяхме в Сайгон, за да търсим някакво оборудване. Решихме да хапнем малко истински американски стек и да изпием по една-две студени бири. Отидохме до най-близкото място за ядене — оказа се офицерски клуб — и влязохме.
Някакъв от военната полиция стоеше на пост. Погледна нашивките ми на мичман и кимна. Но постави ръка на гърдите на Кръпката. Опасно беше да прави това.
— Извинете, сър — каза той. — Клубът е само за офицери.
Сграбчих Кръпката, преди да му причини телесна повреда. Излязохме и се скрихме зад ъгъла. Носехме зелени униформи и горни дрехи на Военноморския флот и затова свалих мичманските си нашивки и закрепих едната вертикално на моята шапка, а другата на шапката на Кръпката, както ги носят лейтенантите от Военноморския флот. Върнахме се вътре, отдадохме чест на постовия и изядохме по един стек.
Майната им на уставите: винаги съм смятал, че ако един човек е достатъчно добър, за да умра с него, защо да не седна да хапна с него. Но много от колегите офицери не мислеха така. Това е тяхно право. Само не искайте от мен да служа с тях.
Не зная дали съм успявал да се справя с бюрокрацията, но тя се справяше с мен. В края на месец юни 1967 година, две седмици след като се прибрах у дома, ме пратиха на обиколка за създаване на контакт с обществеността. Тюлените винаги са били свръхсекретна единица. Във Виетнам дори не носехме емблеми с имената си. Вместо това имахме номера. Моят беше 635. А сега изведнъж Военноморските сили решиха да запознаят обществеността със специалните си войски. Не ни дадоха обяснение за това рязко завъртане кръгом, въпреки че се говореше, че на главнокомандващия Военноморските сили му било писнало да чете за зелените барети на армията. Каквато и да беше причината, аз бях определен за това. Трябваше да обяснявам какви сме ние, тюлените, как действаме и какво сме направили във Виетнам. Кулминацията беше пътуване до Ню Йорк, където дадох интервюта за вестниците и демонстрирах оръжията на тюлените на борда на един кораб в нюйоркското пристанище. На следващата сутрин видях снимката си в „Дейли Нюз“. Авторът на статията, Сидни Фийлдс, пишеше, че изглеждам като холивудска звезда. (Винаги съм смятал, че за тази статия Фийлдс трябваше да получи наградата Пулицър55).
Наистина в продължение на петнадесет минути бях звезда. Но пет месеца по-късно, когато открих името си на корицата на списание „Мейл“, трябваше да се разочаровам. Не можех да повярвам на очите си, когато го отворих и прочетох статията. Това беше ужасяваща измислица, според която аз съм скачал от самолет на седемстотин и шестдесет метра височина, носейки 57-милиметрово безоткатно оръдие. Заглавието беше: „Лейтенант Дик Марчинко Диверсанта — най-смъртоносният човек акула във Виетнам“. Авторът на статията никога не беше ме интервюирал. Беше откраднал част от материала от нюйоркския „Дейли Нюз“, а останалото трябва да е съчинил сам.
Вълничките, предизвикани от пътуването ми из Щатите, продължиха малко по-дълго, отколкото очаквах. Първо, след излизането на статията в „Мейл“ никой не ме наричаше мистър Рик. Станах или Диверсанта, или Дик, или пък Дик Диверсанта. За втори път статията се появи доста по-късно. Оказа се, че виетконгците и северновиетнамците също четат „Мейл“.
Когато се завърнах в Литъл Крийк, убедих командира на „ТЮЛЕН-група 2“ Ърли Катерицата да ме изпрати за втори път във Виетнам. Като младши лейтенант можех да командвам свой взвод. Аз бях първият младши мичман наоколо и въпреки че Фред Кочи ми отпускаше юздите, не можех да стана толкова долен и мръсен, колкото ми се искаше. Освен това мислех, че ако ми дадат взвод, ще мога да създам по-голяма бойна единица — с повече от четиринадесет души, за да разширя параметрите на войната със специални методи. Разбира се, не казвах това пред никого от командването.
Необходими бяха около две седмици непрекъснати уговорки, но след като известно време помърда като катерица, шкипер Ърли ми даде Осми взвод. Приех го като подранил новогодишен подарък — нещо като електрическо влакче за възрастни.
Желанието ми да ида отново във Виетнам не беше посрещнато с одобрение вкъщи. Веднага след като завърших обучението за тюлен, заминах за шест месеца във Виетнам, след това бях за три седмици в Бин Туй, за да подпомогна внедряването на новите тюлени, а после пътувах до Ню Йорк. Почти година отсъствах от дома. Сега имах намерение да замина отново и никой не знаеше кога ще се завърна. Бях почти непознат за децата и жена си. Но исках да ида, бях свикнал да получавам това, което желая, а и за добро или зло Кати беше станала съпруга на воин от Военноморските сили.