Хъмфриз вдигна чашата пред носа си и погледна към огледалото зад бара през бирата. Знаех какво си мисли. Нагласих кукичката:
— Прав си — неприятно е, че напусна. Можехме да прекараме страхотно добре заедно.
— Така е — кимна с глава той. Отпи от бирата си. — Знаеш ли, не съм отсъствал чак толкова дълго — мога да защитя квалификациите си бързо, ако ме вземеш в тюлените.
— Защо ти е да заменяш това, което имаш, срещу войнишката квартира?
— Защото никак не ми се иска да съм в проклетия бизнес с обработването на сланина, Дик.
Поставих бирата си на тезгяха.
— Ще ти кажа нещо — ако искаш да се запишеш пак, може би ще успея да те вкарам при тюлените. Имаш квалификации за парашутист и водолаз. Останалото можеш да направиш за два месеца.
Той помисли няколко минути. На лицето му заигра самодоволна усмивка.
— Знаеш ли, че Пат ще ме убие? — каза той.
— Не може да бъде.
— Искаш ли да се обзаложим? Много се радва, че съм в бизнеса — особено сега, когато е бременна с второто ни дете. Имаме всичко, което ни трябва — а какво ще получи във Вирджиния? Военна къща ли? Каравана?
— Ще свикне.
— Грешиш. Може да дойде да живее в нея, но никога няма да свикне. — Той отпи от бирата си. — А родителите ми ще се посерат, като разберат, че искам да напусна.
— Да напуснеш? — ударих го по рамото аз. Доста силно.
— Бизнеса.
— Майната му на бизнеса — ударих го още веднъж. — Когато станеш на четиридесет, можеш да се занимаваш с бизнес. Сега на колко си? Двадесет и шест двадесет и седем. Я се повесели! Поскачай, повилней! След това — след това се върни и носи сиви костюми цял живот, и никой няма да спори с теб.
Изпих бирата си и поръчах още по една. Вдигнах чашата си.
— Хайде, Хари, нали за това се присъедини към групите в самото начало — за да бъдеш ловец.
Не трябваше да го убеждавам дълго, защото Хари беше взел това решение много преди да излезем да пием бира. Но никой не може да убеди майка му и жена му, че повторното му влизане в армията не е изцяло и напълно по моя вина. Най-разтревожен беше възрастният мистър Хъмфриз. По времето, когато Хари и Пат се преместиха на юг към Вирджиния Бийч, Пат роди новото бебе. Майката на Хари дойде с тях, за да се грижи за детето, докато те си намерят къде да живеят (както очакваха, настаниха ги във военно жилище).
Последния път, когато я видях, тя размаха едни мръсни пелени в лицето ми и изкрещя като сбръчкан ирландски дух на смъртта:
— Проклет бъди, в ада да идеш дано, Ричард Марчинко! Ти прилъга сина ми да се запише отново и сега го откарваш във Виетнам, където може да го убият, и ни оставяш да държим тези неща!
Погледнах Хари. Усмихнатите му очи сякаш казаха: „По-добре да ги държи тя, отколкото ние.“
Моят санитар беше Док57 Никсън — един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“. Казваше се Гай Ричард, но не си спомням някой да го наричаше по друг начин, освен Док. Той беше мрачен, синеок воин и истински роб на пишката си — опасен мъж в женска компания.
Картечар номер едно беше Рон Роджърс, който знаеше какво да очаква от мен, защото беше част от група „Браво“ при първото ми посещение във Виетнам. Орела Галахър и Уотсън Кръпката също се връщаха за Виетнам, но този път те бяха пратени в Седми взвод. Роджър обаче успя да се уреди и да дойде с мен. Това ме правеше щастлив, защото кучият син се биеше добре. Все още чупеше кости с удар и нямаше нищо, което не би направил, ако го помоли човек.
Във взвода ми беше и Луис Кучински — един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“. Наричах го Коня или Ски. Той беше едър, силен и мълчалив поляк с уши като дръжки на кана и със звание помощник-боцман. Имаше грубо, сипаничаво, сякаш почиствано с шкурка лице. И беше умен — никога не трябваше да му се повтаря. Всъщност много рядко се налагаше да му се казва каквото и да било дори веднъж.
Кучински беше женен за една красива, дългокоса жена, дребна като комар. Казваше се Тайгър и го обичаше така всеотдайно и без остатък, че винаги, когато беше пил две бири, тя се опитваше да го бие. Размахваше ръце като луда, а той само се смееше и я вдигаше във въздуха, за да я съсипе от целувки.
Франк Сколис беше нисък, слаб, заклет пушач от Блексбърг, Вирджиния — забутано градче, в което животът не беше лесен, разположено в подножието на Апалачите, около двадесет и пет мили западно от Роаноук. Той беше нашият планинар — ловецът, който осигуряваше месо от катерици или елен всеки път, когато излезехме на маневри в Камп Пикет или Форт А. П. Хил. Той правеше сутрешното кафе с черупки от яйца и мръсен чорап в чайника. Беше слаб мъж — около шестдесет и пет килограма с мокри дрехи с гъста брада, която трябваше да бъде бръсната два-три пъти дневно. Изглеждаше като миньор, защото колкото пъти го хвърляхме под душа или в някаква вода наоколо, винаги имаше сивкав, саждоподобен слой върху кожата си. Човек можеше да го остави на слънце в продължение на седмици и той пак щеше да изглежда болнав.