Наричах го Франк Бавния, защото точно така се движеше — вяло. Никога не бързаше толкова, че да развълнува въздуха след себе си. Франк беше старомоден моряк. Обикновено в манерката си имаше „Бърбън“ и от устата му висеше цигара без филтър. Сколис имаше постоянна, раздираща пушаческа кашлица, която някак си успяваше да потиска, когато патрулирахме. Мразеше плуването, но едва ли бих могъл да си намеря по-добър човек за огнехвъргачката или автомата.
Фреди Тутмън беше от Панама — тъмнокож, весел гигант, който можеше да говори испански и който доказа, че има дарба за работа с виетнамците. Тя може би се дължеше на приликите в темперамента или пък на развлечението при подготвянето на удари срещу виетконгците. Каквато и да беше причината, той изпитваше истинско щастие, когато водеше нападения, приготвени от провинциалните разузнавателни единици, състоящи се от виетконгски дезертьори, като част от програмата „Феникс“.
Вторият картечар, Кларенс Ришър, беше Джеймс Дийн58 на взвода — длъгнест, къдравокос млад размирник с маслиненочерни очи, израснал из многобройните военни бази, в които баща му — подполковник от Военноморските сили — бе служил. Ришър беше най-младият член на взвода — не като възраст, а по начин на поведение, тих и мрачен, склонен към сприхавост, когато не получеше каквото иска. Беше пакостник, но не като грубите старци от трупите за подводна диверсия. Франк Сколиз или Рон Роджър биха хвърлили човек към стената и биха го били до посиране, когато поискат да се веселят. Ришър си падаше повече по словесните нападки — от типа на закачките от ученическите години, които винаги се свеждаха до фразата: „Не ти стиска да направиш това или онова!“
Винаги съм смятал, че тюлените не бива да се занимават с такива детинщини, и всичко това ме притесняваше. Това, което ме тревожеше в Ришър, си проличаваше най-силно, когато се напиеше. Той ставаше спокоен, когато се напиеше. След няколко бири винаги започваше да се отплесва в монолози за „Полковник Тате“. След малко това заприлича на скучен телевизионен сериал. Ришър се записал в армията, защото „Тате“ беше във Военноморските сили. Беше останал редник, защото „Тате“ успял да го убеди, че не е достатъчно добър, за да стане офицер. Беше станал тюлен, защото това беше най-добрият начин да покаже на татето, че и той е мъж.
Малко преди да заминем за Виетнам, Ришър се ожени. Но не защото беше безнадеждно влюбен или защото се боеше да не загуби момичето. Направи го, защото смяташе, че така трябва. Но с детинско поведение или не, Ришър беше много талантлив с картечницата. Тежеше към осемдесет килограма и беше над метър и осемдесет на ръст. Можеше да носи муниции на половината на теглото си. Държеше се като непълнолетен досадник, но винаги вършеше работата си.
Денис Дрейди беше още един мръсник от старите времена. Щатен мърморко на взвода и баща на всички досадници, който обичайно ни досаждаше, докато не го пребиехме от бой.
— Взе ли достатъчно патрони? — задаваше въпрос на Коня. — Нали не забрави да почистиш картечницата тази сутрин? — досаждаше на Рон Роджърс или на Кларънс Ришър. — Получи ли нови сведения от разузнаването? — тормозеше и мен.
Дрейди беше дребен човек с дълъг нос, малки, тъмни очи, предни зъби като на плъх и смачкано лице, което го правеше да прилича на злобен пор или гризач. Приликата се подсилваше от правата му коса със сиво-кафяв миши цвят и от бързите му, подобни на подскоци движения.
Винаги се въздържах да не го удуша, защото той наистина беше досадник. Но, от друга страна, без Денис сигурно щяхме да си забравим някъде главите. Той помнеше подробности. Беше даровит и талантлив разпределител. И въпреки че беше мърморко, винаги, когато се намирахме на тридесет-четиридесет километра от нашите войски и откриехме, че сме забравили да вземем допълнителни ударници за автоматите АК–47 или пък сме загубили ролка тел за мините, тогава най-често Дрейди бъркаше в джоба си, вадеше със самодоволна усмивка липсващата част и ме питаше:
— Искате да кажете, че и това не сте донесли, така ли, сър? — Може и да произнасяше думата сър, но искаше да каже „псе такова“59. Обичах го, когато правеше така.
Ние бяхме общо четиринадесет души, кой от кой по-добър, и това се виждаше от статистиките на взвода. Пристигнахме в Бин Туй на седемнадесети декември 1967 година. Напуснахме на двадесети юни 1968 година. През шестте месеца между тези две дати проведохме сто и седем патрула с бой. Можехме да потвърдим сто шестдесет и пет убити виетконгци и имахме още около шестдесетина предполагаеми. Пленихме стотина души, съсипахме пет тона от ориза им и единадесет тона медикаменти, заграбихме купища оръжие, гранати, експлозиви и други смъртоносни нещица, потопихме множество сампани и взривихме много колиби, бункери и заграждения по каналите, броя на които не мога да си спомня.