Но това не го правихме седнали на задниците си в статични засади. Това беше пасивната тактика, която Ханк Мъстин беше измислил за нас при първото идване. А тежкарите от „ТЮЛЕН–1“, които все още бяха в зоната Рунг Сат, пак излизаха всяка нощ и седяха послушно в джунглата, чакайки виетнамците да минат насам — и често много от тях биваха убити.
Това беше същината на проблема. Ролята на тюлените във Виетнам не беше определена и разработена от тюлени, което е неправилно. Виетнамската война беше първата, в която тюлените участваха. Не ни беше позволено да правим нищо от това, на което бяхме научени. Защо? Простият отговор е, защото бяхме командвани от офицери, които имаха квалификации за капитани на кораби, авиатори или атомни подводничари, а не гадни, долни и подли бойци в джунглата. Нуждаехме се от безстрашни воини, а получавахме смотани бюрократи.
Те мислеха за войната по традиционния начин, като за позиционни действия, при които линиите не се движат много. Мислеха за Виетнам така, сякаш е Корея или Европа през Втората световна война, при която едната страна напада другата, превзема се територия и войната се спечелва. Нямаха концепция за партизански операции или за войни, спечелени или загубени на ниво взвод. Най-лошото от всичко е, че искаха тюлените да бъдат пасивни.
Част втора
Ако няма други заповеди
Глава 11
При завръщането си в Бин Туй отново се почувствах като у дома — с тази разлика, че бяха направени някои подобрения за шестте месеца, когато ме нямаше. Военноморският комплекс, почти двойно по-голям, беше преместен малко по-надолу по пътя. На седемнадесети декември, когато Осми взвод кацна тук, липсваше калната атмосфера на бързо разраснал се град около находище на злато. Сякаш се връщахме в Литъл Крийк.
Нямаше ги и разнебитените пристани с несигурните колове и варелите за масло. Изградени бяха нови кейове от бетон и дърво. Дървените бараки имаха климатици на прозорците и американски тоалетни и душове, както и американска система за подаване на вода под налягане. Канцелариите-колиби бяха изчезнали. Изграден беше нов комплекс складове и ремонтни работилници от стоманени трегери, поставени на масивни стени от изливан бетон. Имаше дори и малко летище.
Построени бяха офицерски клуб, клуб за сержантския състав, гимнастически салон, складове за оборудването ни и множество административни канцеларии с климатици. Там живееха катериците от разузнаването и пишеха на машините си доклади, които вероятно изчезваха в небитието и накрая се появяваха в папката на някой адмирал в Хавай или Пентагона.
Настаних войската си и докладвах на Ханк Мъстин, който все още играеше ролята на командир по операционните въпроси (щеше да се завърне вкъщи след няколко седмици). Бях му донесъл два пакета от дома и изглеждаше щастлив да ме види. Приятелският израз на лицето му ми подсказа, че тук не се знае за оплакването ми по повод ордена „Бронзова звезда“.
Мъстин ми напомни, че съм тук, за да бъда част от голяма група, а не да се правя на Самотния рейнджър60. Каза ми, че очаква да представям операционни планове, за да се знае в щаба какво прави Осми взвод, и че трябва да прекарам по-голямата част от времето си в подкрепяне на речни операции.
— Нещата тук са променени, Дик. Опитай се за две седмици да се запознаеш с нещата и се хващай на работа.
Разтърсих ръката му, напомпах бицепсите си и казах:
— Както кажете, сър.
Това казах. Но на шестия ден от пристигането ни Осми взвод вече се изплъзваше встрани. Необременени от приятни неща като командна верига или необходимост да молим за „вашето разрешение, сър“, веселите мускулести убийци-мародери на Марчинко изнамериха нова форма за поддържане на речните операции.
Излязохме за първия си патрул на 26 декември, носейки със себе си смъртно неприятни вести и никаква радост за виетконгците. Моите горски духове извършиха един кошмарен десант на остров Тан Дин в река Меконг, провинция Вин Лонг, и убиха петима виетконгци. „Шестита фи Колета!“