Когато от главния щаб откриха, че тази нощ не поддържам никого, се опитаха да ме извикат по радиото. Но някак си, както по-късно разпалено обясних, сигналите от Бин Туй до патрулната лодка бяха твърде слаби, за да могат да бъдат разбрани. Освен това разказах и какво правя. Бях представил оперативен план — точно както ми беше наредено.
Там бях написал: „Ако няма друго нареждане, Осми взвод ще извърши десант на остров Тан Дин, за да разузнае района и да потърси следи от концентрация на вражески войски, куриерски мрежи, комуникационни средства или въобще виетконгци.“ Нямаше значение това, че Ханк Мъстин и командирът на поделение 116, един капитан лайнар, не бяха провеждали речни операции на разстояние петнадесет мили от Тан Дин. Написах плана, оставих го в комуникационния център и наредих на радиста да чака два часа, преди да докладва на Мъстин. Никой не ми даде други заповеди и затова направихме каквото искахме. Когато се върнахме, Ханк беше бесен. Но какво можеше да направи? Имахме петима потвърдени убити и още трима предполагаеми — идеално за един взвод, в който хората не са новаци. Той само поклати глава, наказа ме неохотно и ни остави на спокойствие.
Това повлия на нашите действия. Следващата нощ, „без да сме получили други заповеди“, ловувахме на юг и на изток чак до остров Дунг, намиращ се почти до Южнокитайското море. Убихме трима виетконгци.
Шест дни по-късно — 2 януари 1968 г. — отпразнувахме деня на Обединените нации с лов на виетконгци в Ке Сах, провинция Ба Ксюен, на югоизток от Бин Туй. Убихме шестима души същата вечер. Според щастливия Франк Сколиз ние бяхме надхвърлили „ловната норма“.
— Накрая направо си бракониерствахме, шефе — каза той, смеейки се, след като лодките бяха дошли да ни вземат и бяхме седнали на дъното на патрулната с по една бира в ръка.
Четиридесет и осем часа по-късно, без да сме получили други нареждания, изчезнахме в провинция Фонг Дин, близо до Кан То, и посред нощ отвлякохме петима виетконгци от колибите им. Може би имаше още около шестима души, спящи наблизо, но никой не ни чу, когато дойдохме и си отидохме.
На 9 януари изчезнахме на двудневен патрул отново из Фонг Дин. Виетнамците бяха разположили доста постове из района, засегнати от това, че им отмъкнахме петима войници. Отново ги прецакахме. Ранихме двама и отвлякохме още шестима направо от колибите им. Това започваше да става забавно.
Към края на първите ни двадесет и пет дни бяхме провели дванадесет патрула, убили около двадесет и четирима виетконгци, заловили още дванадесет, унищожили четиридесет и пет колиби, шестдесет и четири бункера, тон и триста килограма ориз, изгорили два развъдника за риба и потопили няколко сампана. Чу се мърморене срещу методите ни, но от Ханк Мъстин надолу никой не можеше да се оплаче просто защото бяхме твърде ефективни. Мистър Чарли знаеше със сигурност, че някой много лош е дошъл. Но не знаеше кой точно, а ние не мислехме и да си признаваме.
Една от причините за объркването на виетконгците беше, че започнахме да ставаме като тях. Още при първото си пребиваване във Виетнам бях заменил американските уставни бойни обувки с подобните на маратонки, които носеха южновиетнамските войници. Не биваше да се оставят отпечатъци от подметки с размер 44 с токове от обувки, инспектирани и одобрени от органите на американското правителство, които мистър Чарли да следва. Още първия месец започнахме да заменяме маратонките, които носеше Марвин Арвин61, със сандалите от автомобилна гума, предпочитани от виетконгците. Не ги носехме на всеки патрул, а само когато отивахме по малките канали и притоци, където ходехме по дигите в продължение на мили и разузнавахме виетнамските села, преди да отвлечем някого. Когато отивахме още по-далеч по дигите, започвах да ходя бос. Така беше по-лесно да се усетят мините и оставях отпечатъци, които наистина караха виетконгците да се чешат по главите.
Някои от момчетата започнаха да оставят своите автомати М–16 и вземаха със себе си АК–47. Винаги имаше достатъчно патрони за АК, защото си ги вземахме от труповете на виетконгците — наоколо имаше много повече теснооки — и автоматите им имаха свой отличителен звук, различаващ се доста от тракането на скорострелните М–16 с куршуми калибър 223 инча62.
Промяната не се състоеше само в смяната на обувките и оръжието. Ние започнахме да мислим като партизани и ставахме все по-страшни и все по-големи мръсници. Коня Кучински винаги носеше с нас две-три противотанкови ракето-хвъргачки за еднократна употреба. Бяха полезни при взривяване на колиби или при събаряне на тунели. Изоставяхме корпусите на ракетохвъргачките — минирани. Преправяхме и мунициите на виетнамците. Ако намерехме голям запас, вземахме едно-две сандъчета със себе си и нагласяхме патроните така, че да експлодират при изстрелване. Следващия път, когато излизахме, вземахме сандъците със себе си и го оставяхме на местата им. Майната ти, Чарли.
62
В САЩ калибърът на оръжията по-често се посочва в инчове, като нулата се изпуска, а вместо нея се поставя точка. 223 отговаря на 0,223 инча, което е равно на 5,66 мм. Инч — мярка за дължина (на немски — „цол“), равна на 25 мм.