Открих нови и прекрасни начини да прецаквам мистър Чарли. Понякога носехме обувките си по-дълго време, за да оставим лесно забележими следи — отпечатъци толкова широки и дълбоки, че да изпъкват ярко като неонови лампи. Но след това се преобувахме в сандалите или оставахме боси, връщахме се внимателно и където стъпките от обувките ни ставаха най-ясни, скривахме детонаторни покривки, които свързвахме с мини тип „Клеймор“, които бяха смъртоносни експлозивни заряди. По такъв начин Осми взвод поздравяваше виетконгците: „Здравейте, момчета, ние сме тук!“
През първата седмица от месец януари се натъкнах на един приятел тюлен, Джос Тейлър, който беше назначен към едно специално подразделение на елитните сили за бързо реагиране на ЦРУ. Силите на ЦРУ работеха съвместно с групи от племето монтанар63 и осъществяваха бързи и ефективни нападения над големи позиции на северновиетнамската армия или пък се притичаха на помощ на групи от специалните сили, които се намират в опасност. Някои хора от силите на ЦРУ бяха започнали по време на нападенията да носят черни пижами като на виетконгците и тази идея ми изглеждаше много добра. Попитах Тейлър дали ще може да ме снабди с двадесет и четири пижами голям размер. Получих ги на следващия ден. От едно друго място изрових стари френски камуфлажни униформи и тях също ги складирахме.
Исках да накарам виетконгците да се питат кои са всъщност тези маскирани хора. Дали не са някакви призраци с черни пижами или пък остатъци от Френския легион? Четиринадесет души ли сме или сто и четиринадесет? Колкото по-неспокойни станеха виетконгците, толкова по-добре щяха да бъдат тюлените.
Бях убеден, че трябва да разширим обсега си на действие. Някои от старшите офицери мислеха, че патрулите ми „без други заповеди“ бяха възмутителни, защото не бяха насочени към пряка поддръжка на по-големи операции, но въпреки всичко аз бях сигурен, че това, което върша, попада в категорията на традиционните операции на тюлените прониквания, засади, отвличания. И всички те се въртяха около вода, независимо дали това бяха реки, канали или оризища.
Още при първото си идване бях започнал да удрям виетконгците, когато не го очакваха. Правех го, като се движех нагоре по реката и по-малките канали и притоци. Придвижвах се по дигите, за да мога да се появя, преди врагът да може да застане нащрек в защитен режим.
Сега исках да се добера до главните снабдителни пътища и да отрежа главата на мистър Чарли, преди той да е започнал да се организира. Доколкото можех да преценя, най-подходящото място за това беше при границата с Камбоджа. Там стотици, дори хиляди северновиетнамци и конвои с боеприпаси редовно преминаваха по различните пътища на Хо Ши Мин, идващи от север.
Чау Док — столицата на провинцията, намираща се най-близо до Камбоджа — беше съвсем близо до границата. Проблемът идваше от това, че макар разположен на река Басак, която отива на север чак до Пном Пен, градът беше на около седемдесет и пет мили от Бин Туй, а Военноморските сили не провеждаха речни операции наблизо. Нито пък имаше планове за такива. Проверих това. Още по-лошо беше, че Специалните сили на армията считаха Чау Док за свое лично владение и адмиралите от Военноморските сили нямаха желание да влизат в пререкания с генералите от сухопътната армия.
Време беше за нова операция в стил „Ако няма други заповеди“. Аз и Горди седяхме в офицерския клуб и пиехме бира, когато му заговорих за Камбоджа. Той беше готов на всичко, защото току-що беше представил коронния си номер по искане на висшето командване — танца на пламтящия задник, който винаги завършваше с бурни овации.
Танц на пламтящия задник ли? Това беше номерът на Горди, при който се правеше на пиян, след като е изпил бутилка чешмяна вода или нещо по-силно, като газирана напитка. Скачаше на някоя маса, сваляше си панталона и гащите, пъхаше тоалетна хартия в цепката на задника си, развиваше около петнадесет сантиметра и някой я запалваше. Целта беше пламъкът да стигне колкото се може по-близо до задника му. Това беше едно велико представление в стил „ТЮЛЕН“.
Все още го наболяваше, защото тази вечер беше чакал прекалено дълго, преди да угаси пламъка.
— Слушай, лайнен мозък — казах аз, — зная идеалното лекарство за болния ти сфинктер.