— И кое е то, шефе?
— Двудневна туристическа разходка по време на почивните дни. — Наближаваше виетнамската лунна нова година — Тет, когато обикновено нещата забавяха темпа си.
— Имаш ли предвид някое специално място?
— Мислех за Чау Док.
— Чау Док за ваканцията около Тет? — каза Горди и помисли няколко секунди.
— Ще разгледаме забележителностите, а след това, точно преди прекратяването на огъня, ще идем в гората и ще разположим подслушвателен пост.
По лицето на Горди се изписа блажена усмивка. Той знаеше какво предстоеше. Бях измислил този метод по време на първото си пребиваване. Когато имах заповеди да не влизам в контакт с врага, аз просто установявах подслушвателен пост толкова навътре в тила на виетконгците, че те се препъваха в мен и започваха да стрелят. Разрешено ми беше да отвръщам на стрелбата.
— Това наистина ще вбеси всички — каза Горди.
— И аз си мисля същото.
— Как ще го направим?
— Просто ще отидем.
— „Ако няма други заповеди“ ли?
— Независимо как. Майната им на всички. Ако някой пита, ще кажем, че извеждаме взвода на отдих и освежаване.
Така че през втората седмица на януари взех два хеликоптера „Сийулф“64 и заедно с целия взвод отлетяхме нагоре по реката, пеейки „Не съм доволен“65. Настроението на пилотите се повиши и започнаха да прелитат ниско над селата и да се спускат над водата, за да си мокрят плазовете. Носехме се в зигзаг нагоре по река Басак на северозапад към Чау Док. Кацнахме до една сграда на Специалните сили в края на града — тя представляваше стар френски хотел, укрепен с пояс от чували с пясък. Имаше бараки, армирани бункери за съхранение на муниции, телена ограда и кули за часовите.
Облякохме се, както подобава на добри туристи: лицата ни бяха боядисани с камуфлажна боя, главите ни увити в кърпи и се перчехме в черните си пижами и маратонки на виетнамската армия. Около вратовете си мъкнехме увити патрондаши в стил Панчо Виля, както и богат асортимент специални оръжия, които трябваше да ни помагат, ако се наложи да покажем какво умеем. Носех един 9-милиметров пистолет със заглушител в кобур под ръката си и бях наметнал шведска картечница „К“. Горди Бойс носеше дванадесеткалибровата си пушка с автоматично зареждане, която беше направена от неръждаема стомана и имаше къса цев с приспособление, наподобяващо човка на патица. Пушката му пръскаше смъртоносна хоризонтална струя сачми и беше ефективна в оризовите полета. Коня Кучински беше натоварил на гърба си четири ракетохвъргачки. Рон Роджър и Кларънс Ришър мъкнеха картечниците си „Стоунър“ и бяха навили колани с патрони около телата си. Док Никсън и някои от останалите имаха автомати АК–47. Никой нямаше опознавателни знаци или отличителни белези за чинове или бойни единици.
Шестима от нас скочиха от първия хеликоптер, махнаха му с ръка за сбогом и насочиха втория за кацане. Той изплю останалата част от взвода, вдигна се в небето, завъртя се и отлетя на юг.
Един надут старши сержант от Специалните сили с широко отворени очи изскочи от щаба. Изглеждаше като принцеса. Огледа ни през прахта и по изражението му разбрах, че не хареса това, което вижда.
— По дяволите, кои сте вие?
— Марчинко — отговорих с усмивка. — Младши лейтенант Марчинко от „ТЮЛЕН-група 2“, сержант.
Отдадох чест. След малко той отговори:
— Ние сме от речната част при Бин Туй.
Изгледа ме тъпо. Обясних бавно:
— Тюлени — чули сте за нас, нали? Специалните войски на Военноморския флот, придадени към Отряд 116. — Не получих отговор. — Интересуваме се от слабите места в окръг Чау Фу и от разширяването на морските си операции във вашия боен театър.
— Нямаме слаби места, сър.
Намигнах му през маскировката си.
— Радвам се да чуя това, сержант. — И майната ти.
Горди и аз пожелахме и бяхме заведени при един командир — полковник. В безупречната му канцелария имаше огромно американско знаме на двуметров стълб, поставен зад бюрото му с цвят на опушен метал. Беше излъскан като свален от рекламен афиш за армията: колосана униформа, плетен колан за пистолета и специален „Колт 45“. Полковникът стоеше мирно, старателно навитите ръкави показваха бицепсите му, а стоманеносивата му коса беше подстригана стриктно, надхвърляйки изискванията на устава. Ръбовете му бяха идеални, а поздравът му безупречен, като на парад.
Но всичко това беше фасада. Седнал зад ръчно изработения надпис „ГЛАВЕН СЪВЕТНИК ЗА СЕКТОРА“, лъскавият полковник вонеше на застояло уиски. Зад очилата със златни рамки се виждаха зачервените очи на алкохолика. Зад тези очи се криеше плашливата душа на излъскан манекен шубелия, загубил ищах за битка. Ясен ми беше като прочетена книга, в която не харесвах нито едно изречение.
65
Песен от репертоара на „Ролинг стоунс“, станала химн на поколението, борещо се срещу виетнамската война, и на хипитата, проповядващи любов („Ай кен гет ноу сатисфекшън“). — Б.пр.