Той ни поздрави със смръщено лице, изразяващо отвращение и антипатия, което почтените дами от Парк авеню пазят за мърлявите скитници, дошли на тяхната улица. Попита защо не нося отличителни знаци й защо оръжията ми не са съобразени с устава. Но най-много от всичко искаше да знае кой, по дяволите, ни е изпратил на свещената му земя без негово позволение.
Успях да се овладея и обясних. Разказах на Негово високоблагородие какви са тюлените и как можем да му помогнем, като му предадем умения, които неговите момчета от Специалните сили нямаха. Докато говорех, той гледаше безизразно право през мен, но кимаше точно където трябва.
След това поисках да ме инструктира относно бойното поле.
— По отношение полето на действие държим положението в ръцете си, капитане. Изпращам редовни патрули и те следят всички неблагоприятни движения на врага. Кадрите на виетконгците и виетнамците са многобройни, но ги възпираме посредством последователна патрулна дейност на предните линии. Освен това със задоволство мога да кажа, че си сътрудничим много добре със съюзниците ни от Република Виетнам.
Пълни глупости, разбира се. Но подтекстът на полковника беше ясен. Не желаеше нито мен, нито това, което предлагах. Наблегна на факта, че има войски от американски войници — единици по дванадесет души, разпратени по целия район. Те работят добре с Марвин Арвин и се координират с районните и провинциалните бойни групи, които трябваше да разузнават за дейността на виетконгски или виетнамски кадри на селско ниво.
— Всичко върви както трябва, лейтенант… поне това, което засяга мен. Не съм сигурен, че се нуждаем от уникалните ви способности. Във всеки случай ми се струва, че от Бин Туй дотук пътят за доставка на боеприпаси е доста дълъг.
— Само половинчасов полет с хеликоптер, сър. Нищо не е, просто скок-подскок.
— Радвам се да разбера това, синко — кимна той. — Ако се наложи, ще ти се обадя. — Отдаде чест, а след това се завъртя на добре смазания си стол и се върна към книжата си. Бяхме освободени.
Аз и Горди излязохме.
— Да върви по дяволите! Не иска да бъде нарушено проклетото му спокойствие. Тук е твърде сладко и тихо.
Строих взвода.
— Хайде да се разходим.
Тъй като сме тюлени, започнахме да търсим вода. Разходихме се покрай реката и като се влачехме през френското колониално градче, спряхме за по бира и хамбургер. Четвърт миля по-долу от кея се натъкнахме на голяма бяла къща, построена съвсем до река Басак. Тук не се шегуваха: оградена със спираловидна бодлива тел и тежковъоръжена охрана, облечена в пижами, подобни на нашите. Часовите ни изгледаха подозрително, докато се мъкнехме надолу по пътя.
Погледнах постовите. Това не бяха виетнамци, а китайски нунги — долни наемни копелета. Ядяха най-лютата храна, която съм вкусвал. Убиват човек, без да им мигне окото — и обичаха да убиват бавно. Мой тип хора. Работеха за моите братя по оръжие от организацията, която с обич наричахме Християни в действие66 — ЦРУ.
Влязохме през портата и аз натиснах звънеца.
Един слаб, загорял от слънцето човек със светлоруса коса отвори вратата. Той беше на около двадесет и пет и носеше измачкан лек панталон, сандали, светлосин баронг — филипинска риза, предпочитана от много американци във Виетнам — и автоматичен пистолет 45-и калибър.
— Здрасти! — каза той, без дори да се сепне. — Казвам се Дрю Дикс и съм районен съветник на ПЦОРР. Кой, по дяволите, си ти?
— Здрасти, Дрю! — отговорих. — Казвам се Дик Марчинко и съм тюлен. Върша откачени неща. Бих искал малко вино за хората си, сено за конете и тиня за костенурката си.
— Дявол да ме вземе! — изрева той и отвори широко вратата. — Какво ще кажеш, ако предоставя две от тези три неща? Добре дошъл в Белия дом. Влизайте да изпиете по няколко студени бири и да поговорим за откачените неща, които може да върши човек по тия краища.
Усмихнах се през камуфлажната маскировка на лицето си.
— Луи, това може да бъде началото на една красива дружба67.
В качеството си на старши съветник за провинцията към ПЦОРР — съкращението за умиротворителната програма Подкрепа за цивилни операции и революционно развитие, основана през 1967 година — Дрю Дикс координираше умиротворителни програми за цивилното население с американските и с виетнамските военни операции. Трудна работа. Дрю беше сержант от Специалните сили, нает от ПЦОРР. Направил беше всичко възможно, за да създаде разузнавателна група в своя район и да работи в близост с виетнамците. Но ни каза, че непрекъснато се разочарова от структурата на виетнамското общество, а и от свинския инат на лъскавия армейски полковник, който е господар наоколо.
67
Фразата е от филма „Казабланка“ от тридесетте години на века и се употребява като шега. — Б.пр.