Излетяхме в 14,00 часа. Момчетата бяха готови, макар да изглеждаха уморени. Бяха се разположили колкото е възможно по-удобно в брезентовите седалки на самолета или по палетите за товар, разхвърляни върху мръсния под. Нашият психолог Майк Психото се разхождаше нагоре-надолу и проверяваше дали някой не е станал прекалено нетърпелив. От Група „Делта“ знаехме, че присъствието на един SOB7 беше добра идея. Не ни трябваше човек, който ще откачи при скачането от самолета. Майк познаваше тези хора. Бях го натоварил със задачата да ме уведоми незабавно, ако открие някакъв проблем.
След излитането оформих окончателния план въз основа на информацията и снимките, които започваха да идват по закодираните ни факсмашини. ПВ и аз бяхме на различни самолети, но можехме да разговаряме с телефони и да разменяме информация, да се консултираме с Дик Шолтс във Форт Браг или пък да се обаждаме на Чушката в мазето му в Мериленд за съвети, ако ни трябваха такива.
Изкачих стълбичката до кабината и погледнах към тъмнеещото небе през предното стъкло. Съвсем скоро ще зареждаме. Над нас се полюляваха тромаво два самолета-цистерни КЦ–135. Движеха се със скорост четиристотин мили в час, а зад тях се вееха фуниеобразните зарядни клапани. Пилотите доближиха самолета до тях, съединиха се и започнаха да изсмукват гориво. Разсеяно извадих пачката с патроните от пистолета си и я изпразних в дланта си. Всъщност патроните, които тази вечер носеха тюлените, бяха от специален склад с муниции в базата ни. Бяха презаредени в пълнителите на беретите и автоматите ни. Пускането им в употреба беше разрешено от Командването на съвместните специални операции непосредствено преди излитането.
Нещо не беше както трябва. Тежаха по-малко от направените по поръчка патрони, при чиято разработка бях помагал. Прокарах нокътя си по матовото олово на куршума и оставих диря.
Това беше смесен куршум — бяха ни дали тренировъчни патрони. Изпращаха ни на поредното тъпо упражнение — „пълна схема на мисията“.
По дяволите! Мачетеросите бяха достатъчно реални. Защо, дявол да го вземе, не ни позволят да се заемем с тях? Бяхме подготвили добра операция, базирана на реални данни от разузнаването, и я провеждахме, съобразявайки се с броя на терористите. Защо не ни оставят да правим това, за което сме обучавани? Преди петнадесет години във Виетнам бях научил на място какво тюлените можеха най-добре: откриваха хора и ги убиваха. Но дори и във Виетнам системата ми пречеше да намирам и да убивам толкова врагове, колкото бих искал. След това никой не ми беше предоставял възможността да върша тази работа, докато не ми заповядаха да създам екип от мъже, чиято единствена цел, както ми беше обещано, ще бъде убиването на хора.
Сега бюрократичната система отново действаше. Бяхме готови. Способни. Смъртоносни. Защо, по дяволите, не ни използваха? Никога не съм считал „ТЮЛЕН“ за стратегическо оръжие — като ония скъпи системи, дето стоят в арсенала като плашила, но не се използват никога. „ТЮЛЕН“ е тактическо оръжие. Искахме да ни изпращат на мисии. Искахме да стреляме и да плячкосваме, да скачаме с парашути — да вършим всичките чудесни и смъртоносни неща, които тюлените би трябвало да правят.
Започнах да вярвам, че най-накрая и ние имаме възможност да се проявим. Но куршумът в дланта ми казваше друго.
Разярен тръгнах към кодираното радио, за да се обадя на Пол и да му кажа, че това беше поредната игра от серията, която командването играеше с нас. Но по средата на стълбичката се спрях. Дики имаше по-хубава идея. Ще проведа тази операция така, сякаш не знам нищо, и ще я превърна в моя собствена военна игра.
Трябваше да разрешавам повече въпроси, отколкото Обединеното командване на съвместните операции. Например — как ще действат хората ми по време на такива сложни серии от задачи? Всички бяха добри, но кои ще бъдат страхотни под напрежението на строгото бойно разписание? Дали някой от тях ще разбере, че не го правим наистина? И ако разберат, какви ще бъдат реакциите им?
Исках да знам на кои от тях мога да разчитам, кои биха свършили работа, въпреки че тя би могла да означава и смъртта им. Част от задачата ни беше да сме пушечно месо. Всеки, който идваше доброволно в „ТЮЛЕН-група 6“, знаеше, че е отписан — от мен чак до най-младото хлапе в групата. Това беше възможност да изпитам тяхната готовност — да видя кои могат да играят непрекъснато и кои ще се отдръпнат в последния момент.
Това беше „ТЮЛЕН-група 6“ — игра без прекъсване. О, разбира се. Проклетите военни технологии бяха почти неразбираеми — не става дума само за зареждане във въздуха или супермодерни спътници, а също и за микропредаватели и самолети „Стелт“, за стотици милиони долари, вложени в технологии — ракети, изстрелвани от рамото и управлявани с лазерен лъч, противотанкови оръдия с компютри, „умни“ бомби и цял набор оръжия, за които задниците в Пентагона бързаха да кажат, че могат да мислят сами.
7
Игра на думи от изразите Son of a bitch (кучи син) и Shrink on board (психоаналитик на борда). — Б.пр.