Рано следобед виетконгците започнаха да се оттеглят. Не бяха много. Около двеста души. Но пък ние бяхме по-малко от петдесет човека, включително и нунгите. И въпреки всичко до сутринта бяхме превзели много от позициите им. Те изчезнаха по улиците и алеите на Чау Док или пък отидоха да сменят дрехите си и отново станаха лоялните и глуповати местни жители.
Получихме добра и лоша новина: нунгите на Уести бяха успели да отблъснат врага от южната част на града, като ги прогонили на юг в джунглата. Но по време на боя избухнала рафинерията и голяма част от цивилните били изгорени. Задушаващата миризма на горяща плът се долавяше от половин миля разстояние. (На следващия ден повикахме хеликоптери за медицинска евакуация, за да откарат колкото е възможно повече изгорени виетнамци. Джек качи няколко на катера и отплава с тях надолу по реката към болницата в Са Дек на река Меконг. Меги замина с него. Когато се върна, дрехите й миришеха така, сякаш в продължение на осем часа е готвила агне на шиш.)
През ранните часове на битката виетконгците установиха огневите си позиции в черквата и болницата на Чау Док. Това е партизанска тактика, използвана и до днес, при която нападащите трябва да разрушат цивилния обект, а това, дори и да загубят битката, им осигурява победа чрез извършената пропаганда.
Точно така стана и в Чау Док. Изкарахме виетконгците, от черквата и болницата останаха само руини, а след няколко дни те разпространиха из околността слуха, че кръглооките бандити (това бяхме ние) са унищожили цивилни обекти.
За първи път видяхме някой от Марвин Арвин да подава глава от мястото до поделението, където бяха организирали кръгова отбрана. Това беше в реда на нещата. Марвин не обичаше да се показва по време на военни действия. В края на краищата те бяха обучени от Лайнения полковник, а той все още седеше заключен в стаята си. Но обикновено накрая те тръгваха да почистват. Винаги съм смятал, че го правят, защото намират много виетконгски сувенири, които да продадат на черния пазар. Но Марвин не беше сам в страха си. Вероятно, след като изчистим всички виетконгци, Лайнения полковник щеше да навлече противокуршумна жилетка, да огледа всичко и да се самопредложи за медал. (Не зная какво стана с полковника, но Дрю Дикс заслужи „Почетен орден“ за действията си по време на битката в Чау Док. Само не можах да разбера защо, след като Хари и Док Никсън бяха с Дрю през цялото време, заслужиха само „Бронзова звезда“. Питах се дали критериите за тюлените не бяха по-високи от тези за зелените барети.)
Когато виетконгците започнаха да отстъпват, ние решихме да прочистим колкото е възможно по-голяма част от града, обработвайки пресечка след пресечка. Разделихме се на двойки и съвсем като полицаи на патрул започнахме да обхождаме тротоарите. Аз и Коня Кучински ходехме по едната страна на улицата, а Сколиз и Ришър по другата. Вражеският огън ту спираше, ту отново започваше. Работехме по план. Аз се промъквах до някоя врата, отварях я с ритник, търкулвах граната и чаках да видя какво ще стане. Ако останеше тихо, Коня отиваше да обработи следващата врата. Ако дочуех нещо, чаках гранатата да експлодира, след това влизах през вратата и стрелях с автомата си. Тюлените от другата страна на улицата постъпваха по същия начин. Това беше идеален начин за прекарване на приятен, слънчев новогодишен следобед в големия митрополитски град Чау Док.
По едно време започнаха да стрелят по нас от долния край на улицата. Коня и аз се напъхахме в един вход. Така направи и Сколиз. Но не и Ришър. Хлапето вдигна картечницата си и отиде в средата на улицата, като крещеше и стреляше. Сякаш се намирахме във виетнамския Додж Сити72. Картечницата се тресеше в ръцете му, а на лицето му цъфтеше налудничава усмивка.
— Елате, задници такива — крещеше той. Ония стреляха по него, виждахме как куршумите вдигат прах около краката му, но той не им обръщаше никакво внимание.
Коня и аз крещяхме към него.
— Задник такъв, махай се от улицата!
— Идиот, залегни!
Той се смееше. Откаченото копеле се смееше.
Изведнъж всред целия този шум и бъркотия настъпи невероятна тишина.
Ясно беше какво ще се случи. Извиках към Ришър:
— Нееее…
Беше късно. Чух го. Снайперистки изстрел. Само един снайперистки изстрел.
Улучи го в челото.
Ришър изпусна картечницата и се свлече на земята. Бях достатъчно бърз, за да мога да го задържа. Коня изстреля една ракета към мястото, откъдето стреляха. Не зная дали улучи нещо. Имах други грижи.
Издърпах Ришър от улицата. Ръката ми, с която го подкрепях за тила, беше мокра. Куршумът беше пронизал главата му. Мозъкът му се изливаше в дланта ми. Опитах се да го напъхам обратно, но не беше възможно.