Редовните офицери от Военноморските сили — капитани на кораби, пилоти или подводничари — не се отнасяха с доверие към воините от Специалните сили. Това е доказана истина. Дори и когато станах подполковник, новоизлюпените мичмани от академията гледаха кръста „Будвайзер“73 — емблемата с орел, котва и тризъбец, каквато носи всеки тюлен — на униформената ми блуза с пренебрежение. Знаеха, че в кастовата система на Военния флот аз бях аутсайдер; че на такива като мен се гледа като на непредсказуеми побойници. Те знаеха, че ще станат адмирали, докато ние, тюлените — няма.
Освен това успехът ми в АКОСМВ щеше да зависи от начина, по който се изразявах и държах и, честно казано, нямах представа дали ще мога да издържа. Независимо от факта, че тогава току-що бях произведен в звание лейтенант, аз все още си оставах човек, незавършил гимназия. Приравнителните изпити изкарах и получих диплома по време на пътуването из Средиземноморието по настояване на Ев Барет, чиито способности по отношение на правописа се изчерпваха малко преди думите с три съгласни. Разбира се, докато служех в групите за подводна диверсия, бях и писар при Ев Барет — пишех „карти за танци“ (така наричахме докладите след провеждане на операции), сведения за годност и препоръчителни писма за водените от мен групи и за взвода във Виетнам. Но нямах опит при писането на доклади и никакво обучение в политическото изкуство за подготвяне на паметни записки. Като щабен офицер от АКОСМВ щях да бъда уязвим и изложен на бюрократичен огън така, както всеки офицер от Военното разузнаване би бил по време на развихрилите се престрелки в Чау Док през Тет.
Безпокойството ми беше породено и от друго: Кати Ан. Тя никога не се беше занимавала с нещата, които се очаква да върши една офицерска съпруга. И дали би могла? Трябваше да гледа две деца и да поддържа къщата. Имаше и съпруг, който за две години почти не се беше мяркал насам. И все пак, ако исках да посветя живота си на Военноморските сили — а аз исках, — за кратко време трябваше и двамата да изгладим доста трески. Нуждаех се от колежанско образование, а Кати трябваше да започне да се държи като съпруга на младши офицер, ако искахме да се изкачим нагоре по стълбицата на кариерата. Изпитвах повече страх от това ново назначение, отколкото бях изпитвал във Виетнам.
Нещата определено тръгнаха добре от деня, когато за първи път срещнах адмирала. Една сутрин бях извикан на среща с него в кабинета му. Имаше две звезди и се казваше Рей Пийт. Той беше безупречно нагласен офицер с рунтави вежди и изглеждаше, сякаш е изпратен да изпълнява тази роля от централната киностудия в Холивуд. Бях го виждал да излиза от колата си в базата. Правеше силно впечатление, особено на един дребен змиеядец като мен. Нямаше дори и косъм, който да не си е на мястото. Обувките му лъщяха като огледало, ноктите му бяха полирани, вратовръзката идеално завързана, а ръбовете на панталона му остри като бръсначи. Всичко това ме беше притеснило и затова прекарах два часа в приготовления преди срещата с него. Мисля, че никога не бях се старал толкова много да се излъскам, дори и по времето, когато се видиотявах дотам, че лъсках и подметките на обувките си.
Един адютант, накичен с ширити, ме въведе в огромната полирана канцелария. Адмирал Пийт завъртя високия си съдийски стол и се обърна, за да ме погледне през бюрото с размери на малък самолетоносач. Отдадох чест. Той отговори намръщено. След това по лицето му се разля усмивка, топла като виетнамски изгрев. Стана, излезе иззад бюрото си и стисна ръката ми.
— Радвам се, че си при нас, синко.
— Благодаря, сър.
— Седни. — Посочи един стол в края на дълга черешова масичка за кафе. Седнах. Адмиралът се настани на края на дивана в стил „Кралица Ана“, до гравираната ъглова маса, на която имаше пищна месингова лампа, направена от античен пожарогасител, една голяма многоканална телефонна конзола и тридесетсантиметрова купчина доклади. Купчината беше пъстра и изглеждаше като дъждовна дъга, а цветът на всеки лист показваше нивото на секретност на съдържанието му.
— Е, лейтенант, какво ви води в АКОСМВ?
Бях мислил какво да отговоря, ако ми зададат този въпрос. Идиота в мен би отговорил: „Защото дойде време за тъпо назначение като щабен лайнар и миризливите лайноядци от бюрото за военноморския персонал, които освен от чукане на кози не разбират от нищо друго, не искат да ме пуснат да се върна във Виетнам.“
Но погледнах адмирал Пийт право в очите и казах:
— Е, сър, прекарах последната година и половина във Виетнам и мисля, че е време да дам възможност на по-младите момчета да повоюват, докато аз използвам възможността да натрупам малко опит в щаба. — Казах го със сериозно лице.