— Там сте се представили доста добре: „Сребърна звезда“, четири „Бронзови звезди“, два „Благодарствени медала за служба във Военноморските сили“.
— Да, сър, но…
— Но?
— Господин адмирал, аз съм дяволски добър тюлен и обичам да воювам. Но за да направя реална кариера във Военноморския флот, трябва да разбера как действа той, а това се научава само в щаба. Освен това работата тук ще ми позволи да посещавам вечерно училище. Виждате, че на куртката ми няма знаци за колежанско образование. Смятам, че е важно да завърша вечерно училище, за да мога да се съревновавам за място в програмата BA/BS на Военноморския флот в Монтерей.
— Мисля, че гледаш реалистично на нещата, синко — кимна Пийт.
Разговаряхме още двадесетина минути. Адмиралът ме разпитва за семейството ми, също за това защо съм станал тюлен и как е във Виетнам. Обясни ми какво очаква от мен — да координирам дейността на тюлените с програмата за обучение на сухопътни и морски войски и да представям принципите на войната със специални методи пред персонала му. Стана време да си тръгвам. Един адютант се вмъкна в стаята и се изкашля дискретно.
— Следващият човек за среща с вас чака отвън, сър.
Изправих се и отдадох чест.
— Благодаря, че ми отделихте време, сър. — На вратата се обърнах към Пийт: — Между другото, адмирале, ако някога решите, че искате да постреляте, да скачате с парашут или пък да се опитате да вършите подривна дейност, мога със сигурност да го уредя.
Веждите на адмирала подскочиха с цели два сантиметра, сякаш беше получил токов удар. След това се засмя с глас.
— Няма да забравя това, лейтенант. Свободен си.
Необходими ми бяха два месеца, за да се настроя, но в началото на 1969 година започнах да харесвам работата в щаба. Част от всичко беше предизвикателството да успея да включа гледната точка на тюлените в доктрината за войната с участие на морски десантници, нещо, което преди идването ми не се беше случвало в АКОСМВ.
Успехът, на който се радвах, се дължеше до голяма степен на адмирал Пийт, който се отнасяше с разбиране и ме окуражаваше, както и на един висок полковник, Боб Стантън, който се появи няколко седмици, след като бях започнал. Боб беше пратен в АКОСМВ, докато Военноморските сили решат дали да му дадат първата генералска звезда. Дойде от Вашингтон в собствения си „Фиат 600“, изглеждащ като малка кола от цирка. Гледах как излиза от нея. Приличаше на приказката за Джек и боба74: излизаше от колата безкрайно дълго време. Никога не бях срещал по-висок човек — може би почти два метра.
Стантън беше бивш офицер от групите за подводна диверсия, така че двамата се разбирахме. Той беше от ония старомодни офицери, които спазваха Първия морски закон на Барет, и затова ме взе под своя закрила. Научи ме на някои хитрини за това как да накарам един висшестоящ да подпише паметна записка, която не одобрява. Възлагаше ми задачи, свързани с ровене по книги, и това ми даде възможност да се запозная отблизо с библиотеката. Отбелязваше грешките в записките и докладите ми и ме караше да ги преписвам отново, докато не зазвучат на английски, а не на бюрократичен език. Защитаваше ме от удари в гърба, което е нормално за всички щабове. Когато полковник Боб напусна, аз вече се справях и без чужда помощ. Работата беше трудна, но аз се радвах, че мога да я върша не по-зле от дипломираните си колеги.
Работните дни бяха поносими, макар и дълги. Явявах се на рапорт в осем часа и свършвах към четири. Отивах с колата на тридесет мили до колежа „Уилиям и Мери“ или пък до „Олд Доминиън Юнивърсити“ за пет часа вечерно училище. Прибирах се малко преди полунощ и вечерях. Оставах насаме за няколко минути с Кати Ан, а после прекарвах над книгите до два сутринта, след което спях до шест часа.
През почивните дни бях свободен. Играех с децата, довършвах някои работи по къщата — дори през лятото успях да насадя градина с цветя, която получи награда. Веднъж месечно трябваше да се преквалифицирам за подводно взривяване, веднъж на всяко тримесечие защитавах квалификациите си по скокове с парашут, а на шестмесечие — по подводно плуване. Но освен в тези случаи нямах никакви контакти с „ТЮЛЕН-група 2“, нито със старите си приятели от групите за подводна диверсия. При по-специфични въпроси за някои операции се обаждах по телефона. Но вечерите, прекарани в пиене на бира и побоища, пратих по дяволите. За първи път, откакто бях женен, станах съпруг и баща „на пълен щат“. Не беше толкова лошо, колкото си мислех.