Проблемът беше там, че хората, с които се съревновавах, бяха прекарали по-дълго време на синекурни длъжности от мен. Все още бях твърде млад майор. Не бях служил в „Група 1“ или „Група 2“ на Силите за война със специални методи, нито бяха искали от мен да подготвя регатата на „ТЮЛЕН“ в Коронадо, нито пък да организирам олимпийския отбор по бобслей на Военноморските сили. Пък и назначаването ми в Пном Пен нямаше да ми даде никаква възможност да получа изключително важното разпределение като заместник щабен командир.
Заместник-командирите са тези, които осигуряват ефективната работа на войсковите единици. Те са и главните лица, които определят графиците. Искате три катера, готови за отплаване в четиринадесет часа и двадесет и пет минути? Говорете със заместник-командира. Необходими са ви осем доброволци за някаква досадна работа? Говорете със заместник-командира. Командирът ви е пръснал задника с някое наказание и искате да се отървете от него? Говорете със заместник-командира. Заместник-командирите познават мисленето на командира, знаят от какво ще има нужда той и свършват работата, преди да е проговорил за нея. Те са и параван за командира, те са единствените хора, с които той може да разговаря и да се надява да получи смислено и откровено мнение. Страхотните заместник-командири създават бойните единици. Не дотам страхотните причиняват болка.
Аз обаче няма да имам шанса да бъда нито едно от двете. Пристигнах в Пном Пен през месец септември 1973 година, доволен, че мога да усетя аромата на острия азиатски въздух, който изпълваше ноздрите ми. По невероятен начин в града се смесваха атмосферата, на Третия свят и тази от епохата на френския колониализъм. Колата на посолството ме взе от летището, свалих стъклото и поех дълбоко дъх.
Шофьорът, камбоджанец, извърна глава, за да ме огледа.
— Vous etes officer de marine? — Вие офицер от Военноморските сили ли сте?
— D’accord — казах аз. — Точно така. — Посочих значката на гърдите си: — Je suis un phoque — тюлен съм.
Погледнах през прозореца. Виждах реката с фериботите и плаващите ресторанти. В далечината се виждаше Сребърният дворец. Прашните улици гъмжаха от хора — красиви, приятелски настроени, мургави хора.
— Oui, je suis un officer phoque — повторих. — И нямам търпение да се срещна с „тюленките“!
Съдбата се оказа по-благосклонна към мен, отколкото бях очаквал. Вместо стая в бараките на ергенските офицерски общежития ми дадоха двуетажна къща с градина от сто и петдесет квадратни метра, засадена с тропически цветя и стотици орхидеи. Къщата имаше големи стаи с варосани стени, беше идеална за развлечения. Имах прислуга — момче, което се казваше Сотан и живееше в къщата, и шофьор — Пак Бан. Месец след като се нанесох, се появи цяла тайфа от племенници и племеннички, а също и други подбрани роднини, от което персоналът нарасна — стана повече от шест души. Какво пък. Бройката нямаше значение. Дадох пачка пари на Сотан и го накарах да облече всички. Нагласих момичетата в черни саронги, а момчетата в черни панталони и бели ризи. Сполучлив избор направих, като добавих и военноморски жилетки, на които със златни нишки беше бродиран знакът на тюлените (наскоро одобрената официална емблема на „ТЮЛЕН“ с орел, пистолет, котва и тризъбец).
Започвах да действам. Или поне така си мислех.
В знак на учтивост направих визита на камбоджанския командващ военноморските операции, бригадния генерал Вон Саренди, но ентусиазмът ми секна. Френският ми, колкото и внимателно да го бях изучавал, се оказа практически неизползваем. Камбоджанците, както и хаитяните, говорят свой френски. Затова сричах, колкото можех, но най-вече трябваше да говоря английски. Освен това командващият се държеше много студено с мен. Разбрах защо по-късно през деня, когато отидох в посолството. Офицерът преди мен е бил подполковник — a capitane de fregate75. Аз бях само capitane de corvette76 — майор. Според него Военноморските сили на САЩ не бяха проявили достатъчно загриженост да изпратят най-добрия и той смяташе това за пренебрегване на дипломатическите норми. Майната му — той не се е срещал с тюлени.
Посолството беше голяма бяла сграда на една пряка от реката, с ограда от ковано желязо, завършваща с омотана бодлива тел на върха. Когато влязох през вратата, си помислих, че то е лесна мишена за червените кхмери.
Нямаше постоянен посланик и затова се представих на заместник-началника на мисията Том Ендърс, който беше протеже на Хенри Кисинджър. Човек с внушителна фигура — висок около метър деветдесет и пет, с дълга сребристосива коса, сресана назад над ушите, и очила с дебели лупи. Беше от Кънектикът, от аристократично семейство, образованието си бе получил в Йейл и изглеждаше така, сякаш е роден, за да носи костюм.