Прекарах в приготовления два часа във „Вила Марчинко“. Нарязах взривателите до необходимата дължина, завързах детонационните кабели и нагласих взривните ударници. След това приготвих два възпламеняващи заряда за взривателите, навих отгоре им презервативи и завързах краищата им, за да станат водонепропускливи. Това беше стар трик на водолазите десантници. Необходим беше само един възпламенител, за да избухнат и двата заряда, но Ев Барет ме беше учил винаги да зареждам по два. „Глупав смотан смотаняк — ръмжеше той гальовно, — и какво, мамка ти, ще правиш, когато се намираш на метър и петдесет под смотаната вода и единственият шибан взривател, който си донесъл, защото си смотаняк, не иска да работи? Отговори ми, Марчинко, нещастен, лайномозъчен, видиотен заднико с устни като сфинктер.“
Разбира се, единственият точен отговор беше: „Тъй вярно, сър, слагам два възпламенителя, както вие бяхте любезен да ми предложите“.
Главният ми домашен прислужник Сотан гледаше критично, докато нахлузвах презервативите върху възпламенителите.
— Ще ходите ли да мушкате тази вечер, мистър Дик? — попита той.
— Bien sur. — И още как. Ще чукам червените кхмери — отговорих аз, изучавайки творението си. — Много хубаво ще ги изчукам.
Лицето на Сотан се сбръчка в усмивка:
— Струва ми се, че само хабите хубавите презервативи.
Беше краят на сезона на мусоните78, месец ноември, и нощите бяха толкова влажни, че ставаш мокър само докато ходиш на открито. Реката беше придошла. Отдалечихме се от пристаните и двигателите на катерите заръмжаха равно, когато кхмерските капитани ги изведоха внимателно в средата на реката.
Заедно с мен бяха един майор от кхмерите, двама лейтенанти и войници. Беше важно да науча кхмерските офицери да ръководят отпред. Това беше проблем в Камбоджа. Офицерите стояха отзад и оставяха войниците да вършат мръсната работа. Така не се печели война. Опитвах да ги уговарям с шеги: „Защо — питах аз — оставяте цялата веселба за войниците си?“
Когато стигнахме на пет мили южно от столицата, започнаха да ни обстрелват. Първата реакция на офицерите беше да заповядат катерите да завият обратно към града. Аз се противопоставих на заповедите им, изстрелях осветителна ракета по посока на мястото, откъдето ни обстрелваха, грабнах 50-калибровата картечница на катера и започнах да стрелям по бреговата линия.
— Виждаш ли? — махнах с ръка към командира на норките. — Сега го направи ти.
Майорът кимна с глава, хвана дръжките и изстреля дълга поредица.
Вражеският огън спря.
— Voilà! — Тупнах командира по рамото.
Спряхме малко на север от мястото на засадата след около час. Джунглата беше тиха — тази вечер нямаше никакви червени кхмери. Все още. Боцманът на катера посочи нещо във водата на стотина метра южно от нас. Насочих прожектора натам — от водата стърчеше тъп сив нос на катер.
— Нека се приближим.
Спряхме до катера. Изух зелената си униформа и измъкнах от найлоновата си чанта надуваема жилетка, бутилка с регулатор, очила, плавници, тежести и водонепромокаем прожектор на дълго въже.
— Вие чакайте тук — казах, както нахлузвах костюма си. Метнах през рамо прожектора и чифт експлозивни заряди в торбички, хвърлих се през борда по гръб и цопнах във водата. Течението беше по-силно, отколкото очаквах, пък и двадесеткилограмовите експлозивни заряди, които мъкнех, не ми помагаха кой знае колко. Стигнах до потъналия катер, завързах въжето за носа, гмурнах се и заслизах надолу, опипвайки дясната страна на корпуса. Докато се държах с една ръка и посягах към прожектора с другата, ми мина през ума, че червените кхмери може да са поставили мини от вътрешната страна на корпуса. Майната ти, Диверсанте.
Водата беше непрогледна — пълна с утайка, предизвикана от дъждовете — и наистина ми беше трудно да виждам каквото и да е. Изтеглих се по парапета, докато достигнах тинестото дъно, и обиколих около катера. На мястото, където широката кърма се беше забила в дъното, вързах въжето и прикрепих към него експлозивните заряди на разстояние три метра един от друг. Изплувах на повърхността и извадих наустника си.
— Хвърлете ми въже! — извиках.
Издърпах се по въжето до патрулния катер и обясних какво съм направил.
— Сега ще го взривим — завърших аз.
Изглеждаше ми просто да се върна на дъното, да присъединя водонепромокаемия часовников механизъм, да го настроя, да се върна на патрулния катер и да наблюдавам как потопеният десантен катер се разпада. Елементарен похват на водолазите десантници.