Два или три пъти седмично обядвах с командващия военноморските операции и заместника му, чието име, кълна се в това, беше Сос Готвач. Разговаряхме ту на френски и английски, ту на развален кхмерски, докато ядем пиле с лимон и пием коняк „Хенеси“. Давах коктейли най-малко веднъж в седмицата, вечери два пъти в месеца и в унисон с най-добрите традиции на шпионажа се събирах с аташета от другите посолства. „Любимец“ ми беше военният аташе на Съветския съюз — Василий. Пиехме чашка след чашка — аз джин, той водка — и се надлъгвахме.
— Колко деца имаш, Марчинко?
— Седем. Всичките са момчета. А ти?
— Нямам деца. Ерген съм.
Щеше му се. Говореше се, че има жена и три деца, които живеят в апартамент в Москва. Вероятно и той знаеше цялата ми история. Но седяхме, пиехме и се лъжехме — развличахме се за сметка на данъкоплатците.
Най-неприятната част от службата ми беше ходенето по погребения, които не бяха малко. Камбоджанците губеха много хора. Но в качеството ми на представител на американското правителство убитите поставяха пред мен и морална дилема. Аз знаех, че командващият военноморските операции взема стоки от американските пакети с военна помощ, а и от цивилните конвои, които защитаваше. Ако бях строго уставен аташе, щях да докладвам за действията му. Но истината беше, че той правеше това, за да помага на хората си. За разлика от американските военни камбоджанците не предоставяха никакви помощи при смъртен случай. Ако утрепеха някой моряк, семейството му преставаше да фигурира в списъка за получаване на заплати. Командващият военноморските операции и Сос Готвач осигуряваха семействата на убитите по време на акция с отклонените от тях средства. Смятах, че това се отразява страхотно добре на морала, и затова си държах езика зад зъбите. Около шест месеца след пристигането ми Сос Готвач и Ким Симанх решиха наистина да си имат работа с мен. Вече бях преминал през няколко кхмерски трика и им бях върнал тъпкано. В края на краищата аз съм ветеран в прецакването на виетконгци. Но Сос и Ким все още ми играеха номерата си. Например яденето на костенурки. Според камбоджанците, ако ви поднесат костенурката с главата напред, това означава, че ви казват, че пишката ви не може да става. След като научих това, започнах да си сервирам сам, след това завъртах чинията, усмихвах се скромно и я подавах на Ким Симанх напред с главата. Искате ли да ме прецакате? Не става. Майната ви!
Когато правех това, командващият военноморските операции ревеше от смях.
— Виждате ли? — казваше на подчинените си. — Tu as completment oublie que nos ami le capitane de corvette petit Richard, le grand phoque american, a barbouille le camouflage sur les visages des enfants vietnamiens. — Забравяте, че старият ни приятел Ричард Тюлена мажеше камуфлаж по лицата на виетнамските деца.
Този път нещата, изглежда, щяха да бъдат сериозни. Натоварихме се в старата служебна кола „Форд Фалкон“ на Сос Готвач и отидохме в апартамента на Ким Симанх. Там се бяха събрали над четиридесет старши военноморски офицери.
— Bienvenu80, Ричард — каза Ким Симанх. Посочи към масата и ми показа къде да седна. — Добре дошъл на пира на кобрата.
— Ти си лъжлив, дребен, мургав кучи син — усмихнах се аз.
— Благодаря ти, космат, маймуноподобен езичнико и смукач на междубедрия.
Избухнах в смях. Ким наистина свикваше да говори като тюлен.
След като свършихме с любезностите, започнахме обяда със зеленчукова салата, която беше донякъде като дъвка, защото съдържаше малки парченца кожа от кобра. Свърших и като поставих на масата клечките си, казах:
— Хубава салата.
— Радвам се, че ти хареса — отговори Ким Симанх и позвъни за прислугата.
Следващото ястие беше кебап с месо от кобра, което се различаваше много от месото на гърмяща змия. Изядох две порции.
— Изглежда, обичаш да ядеш кобра — забеляза Ким Симанх.
— Затова наричат тюлените змиеядци — отговорих.
Той се усмихна загадъчно и даде знак за следващото блюдо.
Поднесоха яйцата от кобра. Малко миришеха, но не бяха по-лоши от китайски яйца на хиляда години или пък корейски мариновани яйца.
Какво ли ще бъде следващото?
Пристигнаха два подноса с чашки като напръстници. В едните имаше коняк. В другите — непрозрачна, тъмна течност.
— А това е… — попитах вежливия стопанин.
— А — отговори Ким Симанх. — Le sang du cobra. — Кръвта на кобрата. — Вдигна чашата си. — За твое здраве.
— И за твое — вдигнах в отговор своята. Пихме. Първо кръвта, след това коняка. Никога не ми се е услаждал толкова.
Сос Готвач едва се въздържаше.