— А сега десерт. — Буквално подскачаше върху стола си.
Десерт? Това ми хареса. Когато поръчвах десерт във вилата си, главният ми прислужник Сотан довеждаше някоя МММЧ и ядях „десерта“ си в леглото.
Всички притихнаха. Разбрах, че днес няма да има МММЧ. Петима прислужници внесоха подноси с нещо, наподобяващо огромни старомодни чаши. Във всяка от тях имаше коняк и още нещо. Приличаше на мариновано октоподче-бебе.
— Qu’est-ce que c’est que са? — Какво, по дяволите, е това?
Очите на Ким Симанх се присвиха злобно.
— Това, приятелю, е le venin — отровата на кобрата. Торбичката с отровата.
Това вече беше наистина нечестиво и напълно сатанинско. Торбичките — непрозрачни, просмукани с коняк и отвратителни, лежаха на дъното на чашите. Това не бяха скариди. Не обичах скариди, но с удоволствие бих изсмукал цяла дузина вместо едно от тези малки съкровища.
Ким Симанх се усмихна и вдигна чашата си.
— За твое здраве.
— И за твое — отговорих.
Глътнах коняка с торбичката, без да дъвча, нито да опитвам вкуса. За своя изненада успях да погълна всичко наведнъж. Но почувствах удара от напитката. След не повече от три секунди по ръцете ми избиха огромни капки пот. Цялото ми тяло — гърди, крака, гръб — започна да се поти обилно, като потта се просмукваше в униформата ми. Цветовете пред погледа ми се загубиха и всичко се превърна в черно-бяла картина. Виждах само малки звездички. Чувствах натоварване, сякаш се намирам в изтребител, завиващ с огромна скорост. Стори ми се, че се борих да запазя съзнание в продължение на няколко минути, а всъщност всичко трая около тридесет секунди.
След това всичко премина така бързо, както беше дошло. Изпотяването спря. Тялото ми беше странно отпуснато и успокоено. Зрението ми се нормализира.
Избърсах очи, допрях длани пред себе си и извърших традиционните камбоджански жестове на благодарствена покорност пред Ким Симанх.
— Извинете, сър, бихте ли ми налели още?
Камбоджанският Военноморски флот не е голяма организация и слухът за малкия ми пир с кобрата се разпространи бързо. Благодарение на това спечелих уважение навсякъде. Но в същото време командващите офицери започнаха редовно да ми правят гадни номера. Приготвяха необичайни закуски, които смятаха, че не бих могъл да изям.
Moi81 да се откаже от ядене? Такова нещо не се случи. Задушени пилешки клюнове? Ядях ги. Крокодилска опашка? Ял съм ги печени, пушени и солени. Рибешки очи? Ядях ги с цели паници. Куче? Когато напуснах Пном Пен, можех да напиша книга със заглавие „Петдесет начина да сготвите кучето си“. Обичах хлебарките пържени в тиган, червейчетата — препържени, а личинките в лютив сос с чесън. Веднъж един енергичен млад офицер от морската пехота ме храни със сурови маймунски мозъци, извадени от все още живи маймуни. Изядох и тях. Всъщност през последните шест месеца имаше моменти, когато си спомнях за пира с кобрата — заедно с отровата и всичко останало — с умиление и носталгия.
В Камбоджа научих много за законодателите от техните посещения. За мен това беше нещо ново. По време на престоя ми в Пном Пен приемахме много кодели — бюрократично съкращение от конгресна делегация. Тези пътувания, спонсорирани от различни комисии, подкомисии и работни групи от Сената и Белия дом, имат за цел да събират фактологически материал, помагащ на обществените служители да вземат компетентни решения, когато гласуват за бъдещето на нацията. Но повечето кодели, с които прекарвах част от времето си, бяха съставени от конгресмени и сенатори, желаещи само да пазаруват или да се чукат, или пък и двете.
В началото бях обиден и разгневен, защото коделите не желаеха да научат нищо за Камбоджа, нито да разберат дали камбоджанската армия се справя със задачите си. Но служителите от посолството ме успокоиха бързо. Носеха се легенди за коделите и за поведението им зад граница — ужасяващо и срамно беше то. Секретарки в посолства разказваха за конгресмени, които ги опипвали и дори изнасилвали, и всичко това — безнаказано. Политическите офицери и консулите също имаха какво да разкажат за трудностите при измъкването на някой конгресмен или сенатор от затворите в Хонконг, Каракас или Варшава.
Затова, когато разбрах, че тези пътувания са само ваканции за сметка на данъкоплатеца, спрях да се интересувам какво бих могъл да направя за нашите законодатели или какво те биха могли да направят за мен. Просто написвах доклад от три страници за състоянието на военните в Камбоджа, давах го на всеки екзалтиран сенатор или конгресмен и му казвах да ги чете в самолета на път за дома.