Това им осигуряваше много свободно време, за да изпълнят истинската си мисия: да посетят най-добрите златарски магазини, да си купят някои невероятни и евтини парчетии от храмовете и да внесат контрабандно антични каменни гравюри на Буда в реактивния самолет на Военновъздушните сили на САЩ. Най-често коделите се интересуваха от това къде на един конгресмен да му бъде направен жесток минет или пък невероятно чук-чукане. Опитвах се да отговоря дипломатично: „Там, където би ви харесало най-много, сър.“
Давах им колата си, с която Пак Бан ги закарваше, за да се отрупат с бижута и да им извъртят минетите. А аз се връщах на работа.
Хенри Кисинджър, по това време съветник по въпросите на националната сигурност, често се обаждаше в посолството. Понякога Том Ендърс ме канеше в мехура — ултрасигурната стая в стаята, където отговаряхме на най-секретните обаждания и се провеждаха най-секретните разговори, — за да слушам монотонните обяснения на Кисинджър с германското му наречие за приливите и отливите в хода на събитията в Югоизточна Азия и за плановете му да доведе червените кхмери на масата за преговори. Слушах Хенри, който се опитваше да изглежда като Метерних82, но всъщност далеч не приличаше толкова на великия държавник от деветнадесети век, колкото на дядо ми Джо Павлик, който разисква жалкото състояние на света, докато седи в миньорския бар в Лансфорд, Пенсилвания. От друга страна, будалканията на Кисинджър не доведоха до нищо. Червените кхмери победиха в Камбоджа, защото бяха по-зли на бойното поле. На преговорите — майната им.
В същото време аз научавах доста от тези разговори в стаята. Разбирах какво мислят в Държавния департамент. Откривах различните маши в Мъгливото дъно83 и как всяка от тях се стреми към своя хегемония в политиката на Камбоджа. Стана ми ясно как работи един държавен отдел и как информацията, изпратена от посланика в тази страна, преминава през всеки капиляр на дипломатическата система. Открих, че има и много служители в Отдела за външна политика, които, вместо да заемат твърда позиция, смятаха, че е по-добре да се водят преговори и с това съсипваха Камбоджа.
Посветен в лабиринтите на дипломацията, за мен беше време да се придвижвам напред. Не че ми се искаше да се връщам в Щатите. Знаех, че ме гласят за командир на „ТЮЛЕН-група 2“, но въпреки това не ми се искаше да напускам Камбоджа. Харесвах кхмерите. Те бяха преди всичко любовници, а не воини, но при добро обучение и достатъчно мотиви можеха да се бият прилично.
Бях постигнал това, което Том Ендърс поиска от мен при пристигането ми. За четиринадесет месеца в Пном Пен бях увеличил три пъти силите на главнокомандващия Военноморските сили, а също подготвих и създадох силна и ефективна в боя морска пехота. Бях осигурил нови катери на командващия Военноморските сили. Имаха оръдия — наричахме ги монитори. Осигурих му и три гаубични батареи. Всичко това — човешки ресурси, оръжие и нова тактика — даде ефект. Броят на конвоите, попаднали в ръцете на червените кхмери, спадна почти до нула, а бомбардировките в Пном Пен можеха да бъдат контролирани.
Удължих престоя си с три месеца, за да остана през сухия сезон, когато катерите са най-уязвими. След това пристигна смяната ми — тюленът Джордж Уъртингтън, който беше много по-различен от мен — висок, слаб, с аристократична осанка, завършил Военноморската академия, неговият талант беше по-скоро в умението да се наложи като le grand phoque84 в бара до басейна около cercle sportif85, отколкото в срещи отблизо с червените кхмери и лапане на тиня. Високият ерген, който можеше да води учтиви разговори с най-изискани личности, по-късно в Пном Пен си спечели славата на le nageur d’amour — плувецът-любовник, за разлика от мен, когото наричаха le nageur de combat — плувецът-воин. Едва ли щеше да кара сърф на бос крак по река Меконг или пък да бъде канен на пир с кобра. Задържах се още известно време, но накрая ми наредиха да си тръгвам — казаха ми съвсем категорично, че ако остана в Пном Пен, ще пропилея шанса си да бъда произведен в чин подполковник, както и да стана командир. Затова определих дата за тръгване и напуснах със съжаление.
През последния месец аз и командващия Военноморските сили изядохме доста кобри. А и много десерти. Мммм, вкусно!
Глава 15
Церемонията по смяната на командира е толкова стара, колкото и самите Военноморски сили. В устава е казано: „Командващият офицер, който ще бъде освободен от поста, по време на смяната трябва да строи всички свои подчинени. Офицерът, който ще бъде освободен, трябва да прочете заповедта за освобождаването си и да предаде командването на приемника, който трябва да прочете заповедта за назначаването и да поеме командването.“
83
Бюрокрацията в Държавния департамент на САЩ, наречена така по името на местност във Вашингтон. — Б.пр.