Уникалността се крие във факта, че при официалното предаване на командването пълното поемане на отговорност, пълномощия и подотчетност за кораб или бойна единица се предава директно от един офицер на друг. Такова нещо не се прави на друго място в армията.
Поемането на командването от мен беше проведено в големия физкултурен салон на десантната военноморска база в Литъл Крийк през месец октомври и времето беше твърде студено, за да се прави церемонията на открито. В северния край на салона, простиращ се до следващата пряка и облицован с плочки, беше издигнат подиум. Зад него едно американско знаме с размери шест на девет метра осигуряваше трогателен патриотичен фон. На дървения полиран баскетболен под беше поставена червена пътека, опъната от страничната врата до подиума. По протежение на краищата на пътеката бяха поставени хромирани гилзи от снаряди калибър 12,7 см, на които висеше избелено, колосано корабно въже. Един старши помощник-боцман и петима боцмани стояха мирно, готови да засвирят с тръбите си и да оповестят качването на официалните лица на борда.
Може би имаше двеста места за посетители и приятели. Кати Ан и децата се бяха настанили на централните столове на първия ред. Майка ми, Емили, се появи заедно с двама от чичовците ми. Това ме изпълни с голямо удоволствие. Кариерата ми във Военноморските сили беше посрещана с безразличие от семейството ми. Изобщо не се трогнаха, когато изкарах адската седмица и станах водолаз десантник. Гледаха с безразличие на това, че завърших офицерската школа. Никой не беше дошъл да ме види, когато получавах медалите си „Бронзова звезда“ и „Сребърна звезда“. Но сега, когато щях да стана командващ офицер на елитна бойна единица, роднините ми просто се чудеха как по-добре да се подмажат. Имаше подаръци за децата, предложения за подкрепа и комплименти в изобилие. Въпреки всичко приемах славата със съответната доза скептицизъм, защото, когато застанах на подиума и погледнах към майка си и чичовците си, видях също и лицата на офицерите и воините, които чувствах много по-близки, отколкото някога са били собствените ми кръвни роднини.
Мъжете от „ТЮЛЕН-група 2“, строени по взводове, стояха мирно. Изглеждаха великолепно в тъмносините униформи. На гърдите си носеха спечелени в боя ордени и ленти за медали. Всеки член на групата, служил между 1966 и 1972 година, беше прекарал най-малко два часа във Виетнам. Много от хората имаха по три или четири престоя там, а някои дори и по шест. Лесно се познаваха новите членове — на гърдите нямаха отличия. В съседство с редиците на „ТЮЛЕН-група 2“ стояха представители на групите за подводна диверсия и други военноморски единици.
Смяната на командването, както и всички военноморски церемонии, не признава сушата — символиката и терминологията са морски. Щабът на „ТЮЛЕН-група 2“, от който тъкмо излизаха официалните лица, е известен като квартердек86. С пристигането ни в гимнастическия салон щеше да забие корабна камбана — „дрън-дрън, дрън-дрън, дрън-дрън“ — и ще се качим с музика на борда, отдавайки чест на помощник-боцмана, а званията ни щяха да бъдат оповестявани по същия начин, както ако се качвахме от лодка в боен кораб.
Дрън-дрън, дрън-дрън.
— Пристига майор от Военноморския флот на САЩ.
Това бях аз. Тръгнах изопнат като струна по червения килим, отговорих на поздрава, изкачих се на подиума и зачаках веселата част. Не чаках дълго. Капеланът прочете молитва. Представиха гостуващия говорител, който направи няколко кратки забележки. Боб Гормли, напускащият командир на „Група 2“, прочете заповедта си. След това аз прочетох своята: „За майор Ричард Марчинко (без презиме), от Бюрото за персонала: Поемете командването на «ТЮЛЕН-група 2», считано от 10 октомври 1974 година.“
Боб ме погледна и каза:
— Готов съм за освобождаване от поста.
— Освобождавам ви, сър — отговорих аз, като отвърнах на погледа му. Според големия часовник на стената на залата часът беше 10,38 мин. Преди двадесет и девет минути бях посрещнат на борда като всеки друг майор на тридесет и три годишна възраст. Този път, когато слязох от подиума, главният помощник-боцман извика:
— Командирът на „ТЮЛЕН-група 2“ излиза. — Думите му ми звучаха като музика.
Въпреки че церемонията мина безупречно, пътят ми до командирския пост не беше особено лек. Една от причините беше бързото ми израстване в средите на хората, занимаващи се с войната със специални методи. Сега сменях Боб Гормли, който беше капитан, когато аз бях мичман. Понастоящем и двамата бяхме майори. Това значи, че за последните осем години е бил повишен само веднъж. Аз бях повишен в три звания. Освен това бях прескочил почти цяло едно поколение офицери, специалисти по войната със специални методи, за да мога да поема командването на „ТЮЛЕН-група 2“. Това направи някои хора много нещастни, особено онези, които бяха подминати.