Вижте, ако ставаше въпрос за десанта в Нормандия131, нямаше спор дали да се тръгва. Всички щяха да тръгнат. Но тук беше друго. Мисията ни беше самостоятелна. Нямаше официално одобрение и следователно можеше да създаде неприятности в докладите за годност за служба на всички участници. Затова свиках събрание в стаята си. Изложих параметрите на мисията. Обясних, че отново действаме на принципа „ако няма други указания“ и че операцията може да създаде сериозни проблеми в кариерите им. Казах на момчетата, че ще работим според обстановката в много по-голяма степен, отколкото обичам. Добавих също, че ако някой иска да си остане тук, за него няма да има никакви последствия.
Нод стана. Еди Дикарло не говори много и се изненадах, че иска да вземе думата първи.
— Скипере — каза Нод, — според мен това беше излишно.
След това си седна.
Бумеранга се разви от фотьойла, в който беше навил дългото си тяло, и се изманеврира на крака. Брайън (това е истинското му име) огледа стаята със своите другари.
— Били сме заедно в много лайна — каза. — Някои хубави и много нехубави. Но винаги сме работели в екип.
— Амин, брат — обади се Алигатора.
— Е — продължи Бумеранга, като говореше на мен, — защо си мислиш, мамка му, че бихме искали да развалим екипа, скипере? Искам да кажа, че ние сме си такива. Трошим неща и убиваме хора.
Огледа стаята.
— Тук никой не е дошъл случайно, ако искаш да знаеш. Всички сме се записали доброволно. Записахме се доброволно, защото искахме да сме най-долните, най-кофти убийците на лицето на земята. Не сме дошли да опазваме мира, а да правим ВОЙНА. Не сме се записали за бойскаути или пътна полиция, или за социални работници. Записахме се, защото искахме да сме най-добрите воини на тая шибана земя. И точно това станахме.
Погледна ме с горящи очи.
— Затова слушай, шефе на пичовете, не ни будалкай с тия лайнарщини за липса на последствия и за кариерата. Казвам ти, че ако се интересувах от кариера, щях да съм шибан мекушав цивилен играч в националната футболна лига, в шибания Денвър, защото това ми предлагаха ония в професионалното ориентиране. Мамка му, та мене ме избраха за тях от втория път. Но вместо това станах тюлен. Защото не може и да се сравнява уволнението на някакъв шибан защитник с изпращането на шибано танго при Аллах върху вълшебно килимче. Това е истинското удоволствие от работата. Но я вършим заедно. А не по някакъв си шибан избор. Отиваме всички… или не отиваме.
Отново огледа стаята.
— Аз казвам всички да идем.
И седна в тишината.
Трябва да ви кажа, че точно в тоя момент в очите си имах сълзи. Ако човек е военноморски офицер, за него няма по-голяма награда от Бога от тази да му даде такива хора, които той да поведе в битката. Това е върховното изживяване. И се чувствах честит и смирен от станалото тук и сега.
Затова не можах да кажа нищо освен „Да го начукам на всеки един от вас, куродъхи гадни педали такива, като още не съм ви наругал истински“ и да се захвана за работа.
Исках да ударя хотела в 09:00. Защо? Защото в 09:00 слънцето щеше да работи в моя полза, като заслепява всеки, който гледа право на изток. А изток е посоката, от която щяха да идват моите парашутисти. Погледнах си часовника. В момента показваше 17:52, продължаваше да прави тик-так и времето летеше. Не бях напълно сигурен дали ще успеем да ударим навреме, защото имаше лайнарски много недовършена работа и лайнарски малко време.
18:25. Ранди се появи с две дузини руски униформи. Купил ги беше на улицата. Имаше три офицерски униформи, а останалото представляваше бойни камуфлажни дрехи заедно с коланите и ремъците. Идеално? Не. Но достатъчно добре като за държавната му заплата.
18:40. Олег се върна в униформата на руски генерал-майор, метнал на рамо брезентова чанта за документи. Отскубнах Араз от телевизора, пред който той пускаше лиги над някаква сладост по Си Ен Ен. Ние тримата заедно с Найджъл и Пиколото, моите пилоти, заминахме за летището, за да проверим машините.
19:25. Самолетът беше в добро състояние. Държавен и много добре поддържан. Пиколото го огледа и го обяви за годен. Араз вече беше наредил да го закарат в един отдалечен край на летището и беше го разположил до един АПА
131
Крайморската област във Франция, където Съюзническите сили дебаркират на 6 юни 1944 г. — Б.пр.