19:55. Хеликоптерът беше пълен боклук и не използвам достатъчно силни думи. Той принадлежеше на азербайджанския петролен консорциум и беше използван (и използван, и използван) да кара хора до нефтодобивната платформа в сондажния и помпен комплекс на име Нефтените скали — 125 мили разпадащи се пътища, улици, сондажни кули, кранове и цистерни и всичко това върху гниещи пилони, набити в каспийското дъно на шестнадесет мили от брега на Баку. Хеликоптерът беше в по-лоша форма от Нефтените скали. Представляваше модел от края на шестдесетте години, оставен да се превърне в ръждива черупка с астматичен двигател, който не щеше да се пусне, плексигласови люкове, които не се затваряха, напукано предно стъкло и прогнили седалки. По палубата имаше фъшкии от мишки, липсваха някои от ламарините на пода, а болтовете, които държаха цялата конструкция, изглеждаха, сякаш ще се откачат. Някога е бил боядисан в тюркоазеносиньо. Сега се намираше в зоната на предсмъртната агония между оранжевите петна и избелялата боя.
С неподправено свирепи изрази обясних на Олег какво мисля. Той изгрухтя и каза:
— Можем да го почистим. Можем да го боядисаме. Можем да сменим маслото и да центроваме двигателя.
Изгледах го с нещо средно между веселост и вцепенение от шок.
— Сякаш би имало някаква разлика. Не можеш ли да намериш по-добър хеликоптер, Олег?
Той ме изгледа така, както генералите гледат младшите офицери, изказали се не на място. После сви рамене и само каза:
— Нет.
Ако руснаците бяха осигурили за превоз това, дори не исках да се замислям за парашутите в тази част на света.
20:20. Отклонихме се към онази страна на летището, която се намираше в 10 часа, в малък хангар с неразгадаеми надписи на кирилица над вратата и двама азербайджански стрелци с готови за стрелба автомати.
Олег и Араз спряха, за да вляза пръв. Аз влязох и натиснах ключа на лампата. Посрани Боже, намирах се в истинска парашутна зала. Таванът беше висок и без никакви висящи неща. Имаше пет дълги маси за сгъване на парашути. Имаше сандъци с парашути и оборудване за шиене — всичко.
Араз светна, като видя изражението ми.
— Клубът по спортен парашутизъм в Баку, полковник Дики — обясни той. — Построихме го, за да се обучаваме през преходния период, когато не бяхме сигурни дали те — Араз посочи с палец Олег — няма да се върнат. Затова го направихме цивилен. Някои от работниците на нефтодобивната платформа си носят свои собствени парашути и скачат редовно.
Ухили се, вдигна дясната си ръка до носа и потърка палеца и показалеца, за да покаже универсалния знак за смазването на дланите с пари в брой.
— Аз просто го… експедирах.
Откровено казано, не ми пукаше как, защо или колко. Просто бях щастлив, че виждам всичко това на място, което мога да използвам.
— Хайде да видим парашутите — казах.
20:55. Имаше три двойни парашута „Вектор“, шест „Рам еър“ и половин дузина руски военни парашути, подобни на нашите стари кръгли „MC-3“, които използвахме още когато Христос служеше като готвач в кухнята и не бяха изобретени скоковете от голяма височина с ранно отваряне на парашута.
Метнах най-близкия „Рам еър“ на масата за сгъване.
— Хайде на работа.
21:22. Добра новина/лоша новина. Добрата новина беше, че трите двойни парашута бяха в относително добра форма. Но единият „Рам еър“ беше напълно негоден — доста голяма част от коприната133 и десният стабилизатор бяха изгнили. Парашутът нямаше да може да се управлява. По-лошо, коланите бяха проядени от мишки на няколко места. Втори „Рам еър“ също беше използван за вечеря от Мики Мърфи, Мини Мърфи или друго пискливо шибано мише копие на същите. Третият имаше дребни разкъсвания по купола. Можеше да се зашие.
Оставихме парашутите разтворени, за да могат моите стрелци да ги разгледат и сами да си ги сгънат. Такова нещо не може да поверяваш на друг, особено когато скокът ще бъде потенциално смъртоносен.
22:00. Проведохме събрание на групата, за да разпределим задачите и да раздадем униформите, които Ранди беше купил от улицата. Олег си беше донесъл униформа. Екипажът на хеликоптера щеше да се състои от Олег и мен, а Найджъл щеше да е пилот. Трима. След това реших, че можем да съберем още трима, ако са дребни. Затова избрах Малката бира, Копача и Нод. Което остави достатъчно място за Ашли. Трябваше да призная, че нейното присъствие щеше да ни осигури още пет, може би шест секунди отвличане на вниманието, което можеше да означава разликата между живота и смъртта.
133
Да де, знам, че парашутите „Рам еър“ не са от коприна, всъщност в наши дни никой парашут не се прави от коприна. Но когато за първи път се хвърлих от съвсем изправен самолет, парашутите се правеха от коприна. И аз все още ги наричам копринени. И ако това не ви харесва, идете да ви го начукат някъде и си купете книга от някой друг.