След това дойде време да определим екипите на парашутистите. Дадохме на Пиколото отвод. Той трябваше да управлява самолета, защото не исках някой азербайджанец, дето си няма никаква шибана представа от височинни скокове, да кара, когато момчетата се метнат през вратата. Той ръмжа и скимтя, но така щеше да бъде. А останалите — коляното на Скапания Ранди продължаваше да го боли адски силно, но и дума не даваше да се каже да го оставим. Той и Пачия крак се наеха доброволно да ползват един от двойните парашути. Също и Чука и Цирея. Също и Таймекса и Мустанга. Това направи шест души.
Тогава Олег, който току-що пристигна, ни прекъсна:
— Дай на всеки екип на двоен парашут по една картечница — каза той. — Така ние се обучаваме за…
След като сви лице в търсене на подходящата дума, се усмихна, намери я и продължи:
— Подавящ огън във вражеска зона за кацане.
Замислих се над думите му и всъщност идеята не беше лоша — макар и със смъртоносно опасни недостатъци. Един от минусите на десанта с парашут е, че човек е уязвим, когато се спуска над врага, защото е невъзможно да управлява парашута и в същото време да стреля. Но ако моите стрелци използват двойни парашути, то човекът отдолу може всъщност да вдигне оръжието си и да стреля, докато горният направлява парашута при падането в ЖТД134.
Но да скачаш с картечница? Това можете да го видите в някой холивудски филм, не и в реалния живот. А ако руснаците скачат с картечници, то те обикновено го правеха при статични скокове, а не при свободно падане. Освен това на руснаците никога не им е било проблем да приемат 80 процента жертви, когато подготвят своите нападения. Ако половината им парашутисти се разпльоскат на земята, то много жалко. Тюлените предпочитат врагът им да понесе такива жертви, а не те.
Всичко това беше от една страна. От друга страна, ако моите хора скочеха с двойни парашути и ако човекът отдолу можеше да насочи картечницата в последната фаза на скока, тая шибана техника може и да проработи. Погледнах Чука и Ранди. Усмивките по лицата им ми казаха какво мислят. Ранди скочи на крака — и изохка.
— Отивам да си стегна шибаното коляно — заяви той и се отправи към стаята си, в която личният му и много обичан автомат „MP5“ стоеше разглобен в заключения сандък до леглото му.
Огледах стаята и казах на хората си останалите добри новини. Имахме четири годни парашута „Рам еър“ и само трима парашутисти за тях. Удивително е как понякога нещата просто се нареждат.
Глава 19
04:00. Отидохме с камионите до летището. Араз ни вкара през задната врата, за да не привличаме внимание. Оставих парашутистите да се оправят с парашутите си. Аз пък исках да огледам хеликоптера.
Трябваше да призная: Олег беше удържал на думата си. Хеликоптерът беше пребоядисан в анонимното тъмнозелено на руските военни. Не беше красиво. Отблизо се виждаха мехурчета от ръжда под свежата боя. Но ставаше. Найджъл и Пиколото прегледаха машината. След това Найджъл седна на пилотското място и се заигра с превключвателите. Махна ми да дойда.
— Изглежда, всичко работи, скипере. Ще опитам двигателя.
Отговорих с вдигнат нагоре палец. Той започна процедурата по пускане. Двигателят се закашля, заскимтя и запротестира, но започна да се върти, мамицата му, и големите перки тръгнаха, отначало бавно, след това все по-бързо. Лицето на Найджъл беше съсредоточено, докато той проверяваше приборите и си играеше с управлението. След това, увеличил докрай ъгъла на лопатите, се вдигна от земята, повися на около два метра височина, а после върна хеликоптера внимателно на палубата и изключи всичко.
Излезе и критично се загледа в маслото, което се цедеше от капаците на двигателя.
— Ще лети — каза. — Не съм сигурен, че ми се ще да прекарам много време в тоя шибаняк, скипере. Но като за едно кратко отиване ще стане.
— И по-добре да стане.
Той ми отвърна със своя Сериозен Пилотски Поглед.
— Ще стане.
04:55. По-трудно е, отколкото може би изглежда, да координираш двуостра атака, особено когато едното острие скача върху целта. По принцип самолетът щеше да замине в позиция на около дванадесет мили от хотела. Когато приближи хеликоптерът, парашутистите щяха да скочат, да сформират група, да долетят и да кацнат две и половина минути след кацането на хеликоптера. Това ни даваше още 3,5 минути, през които да намерим задника на посланик Медисън. След шест минути вероятно щеше да е мъртва.