08:32. Стреснах се от промяната в начина ни на летене. Отворих очи. Станало беше много по-студено и аз погледнах към земята. Скоростта ни беше значително по-ниска — седемдесет и пет или осемдесет възела, а и двигателят не звучеше много добре.
Изкачвахме се над редица проскубани склонове, чиито хребети се извисяваха четиристотин и нещо метра над долината. Температурата на въздуха около хеликоптера стана към десет градуса и тъй като нямахме люкове, вятърът ни караше да го усещаме, сякаш е двадесет градуса по-студен от това. Погледнах към Ашли, която трепереше.
Запитах:
— Добре ли си?
— Не е по-лошо от школата по ОУСБ137 — отговори тя с разтреперана челюст. — Нищо ми няма.
Сега — може би. Но когато се качехме в планината, щеше да стане много по-студено. Е, Ашли беше печена. Щеше да издържи. Ако не, е, ще настине. Погледнах Олег. Ръцете му бяха обвити около чантата за документи, чийто ремък минаваше под десния му пагон. Главата му беше облегната назад, устата — отворена и хъркаше здраво, без да забелязва струята въздух, която замразяваше върха на дългите му бели мустаци.
Добре. Извадих осигурения срещу подслушване клетъчен телефон от джоба си, погледнах отново Олег, за да съм сигурен, че не ме наблюдава, а после набрах първия от номерата в главата ми. Чуха се две позвънявания и слушалката се вдигна.
— Обстановката — казах и запуших дясното си ухо с показалец, за да чувам какво казваха от другия край.
Прекъснах връзката след тридесет секунди, обадих се на втори номер и повторих горе-долу същата процедура. Третото ми обаждане беше до Жак Лили, а четвъртото — до Рики Фюъл. Чух добри новини: целите, които Стив Саркисян планираше да удари, бяха подсилени. Хората на Жак Лили бяха открили въпросните танга в Париж и ги наблюдаваха отблизо. „МИ-5“, британският апарат за сигурност, чакаше в Лондон да се нахвърли върху иранците, които Али Шерафи беше изпратил да атакуват нашето посолство там. Седалищата на петролните компании бяха укрепени, а ФБР — предупредено. Значи какво? До шестнадесет часа мрежите на Стив Саркисян щяха да бъдат събрани и кучият син да изхвърчи от бизнеса.
Не, това не е съвсем точно. Щеше да е мъртъв. Изключих телефона и го пъхнах в джоба си, като погледнах към Олег, за да видя дали още хърка. Хъркаше.
Сега, когато останалите проблеми бяха разрешени, можех да обърна внимание на нашето положение. Потупах Найджъл по рамото и поисках информация по обстановката.
Не беше добра.
— В двигателя има някакви смущения, шефе — каза ми той.
Е, това го знаех вече. Чуваше се как проклетият двигател се мъчи.
— Ще издържи ли?
Той сви рамене, без да отделя ръцете си от лостовете.
— Намалих скоростта, но е много трудно, а още не сме почнали да се изкачваме.
Обърнах поглед към Нод, който отразяваше като огледало всяко движение на Найджъл и караше шибания хеликоптер на осмоза.
— Как е?
Нод излезе от състоянието си на транс, включи „Магелана“ и когато екранът му оживя, ми подаде чудесията.
Вгледах се в показанията. Оставаха ни около четиридесет и пет минути, доколкото можех да преценя, право на изток към Нариндзлар. Под нас се намираше тясна виеща се река, която завиваше на юг под прав ъгъл, после минаваше надолу в северозападна до югоизточна посока. Взех картата и „Магелана“ от Нод, сложих я на краката си, подпрях уреда на дясното си коляно и проследих с десния си показалец нашия курс.
Вгледах се в малкия екран на уреда за глобално позициониране. Да. В момента прелитахме над Муганли. Следващият град в западна посока трябва да е Курдлар. След Курдлар щяхме да стигнем планините — външния край на Кавказката верига и нещата щяха да станат страшни. Посегнах към „Магелана“ за повторна проверка.
В който момент Олег се събуди от своя кошмар с поредица хъркания и подскачания и разтърси тяло като голяма мокра мечка. Неволно прасна Ашли с големия си тлъст ивански лакът, отхвърли я към мен и „Магеланът“ падна от коляното ми. Той отскочи от палубата и капачето на двете му батерии падна. Копача едва успя да хване батериите, които се търколиха към люка. Аз ударих с ръка катарамата за бързо освобождаване от коланите и се хвърлих към уреда. Наведох се, за да го взема точно в мига, когато Олег удари Ашли още веднъж. Кракът й влезе, в контакт с моето наранено коляно и аз реагирах лошо, като изритах шибания „Магелан“ от хеликоптера.