Стооой. Хайде да спрем тук и да отделим време да проиграем този сценарий, след като ни го представиха.
Действие: удряме и се заемаме с двама или трима от лошите. Останалите танга правят заложниците на боклук — като ги застрелват или ги убиват с гранати или други експлозиви. След това те избиват колкото могат повече от нас, защото няма да сме ги превзели и да сме ги пратили със старото ВККВКА, което, вероятно се досещате, означава Вълшебното Килимче, Което Вози Към Аллах.
Приятели, не ми харесваше как се развива сценарият. Нямам нищо против да изпращам танга на среща със създателя. Но предпочитам да го правя, без да им давам възможност да убиват заложници или моите хора и мен, преди да сме им помогнали за аллахопосочното пътуване без завръщане.
Затова трябваше да пренапиша тяхната книга. Нямаше да се бавя много време с работата над ръкописа, но се надявах да имам достатъчно време, за да осигуря развръзката такава, каквато аз я исках: ЧЩ25 за moi ВККВКА за тях.
Ранди и Найджъл се появиха. С ръце им обясних какво става. Те изключиха радиопредавателите си. След това аз смъкнах бойното си оборудване и бронежилетката и направих знак на Бумеранга да стори същото. После сигнализирах на Нод да се присъедини и тримата запълзяхме в обратна посока, заобиколихме бързо жилищната част и се върнахме при кабината за контрол на сондажа, откъдето бяхме дошли.
Там отворих противопожарната барака в основата на сондажната кула и издърпах единия край на малокалибрен гумен противопожарен маркуч от макарата. Проверих дали дюзата е затворена, а после пуснах водата и маркучът започна да се надува от растящото налягане.
Дадох сигнал на Бумеранга да се върне с маркуча към задната част на жилищния сектор. С ръце му обясних къде искам да отиде и получих в отговор вдигнат палец.
Двамата с Нод тръгнаха. Аз се промъкнах до един малък люк в кабината за управление на сондажната кула и надникнах вътре. Празно беше. Тръгнах към хеликоптерната площадка. Под нея се намираше защитно помещение за екипажа. Вмъкнах се в него.
Бинго. Там беше: сто и петдесет литров контейнер за боклук. Аз тихо го обърнах, извадих боклуците от него и проверих найлоновата торба.
Нямаше дупки. Идеално. Имаше ли още торби наоколо? Огледах се бързо из района. Nada. Е, майната му. Тази щеше да свърши работа.
Спринтирах обратно около хеликоптерната площадка и край парапета с торба в ръка. Найджъл и Ранди чакаха заедно с Бумеранга, Нод и Пачия крак зад жилищния сектор. Двамата с Бумеранга си навлякохме тактическото снаряжение.
След това посочих с десния си палец към покрива. Нод кимна — разбра какво искам. Приклекна, за да мога да стъпя на коляното и дланите му. Аз стъпих на коляното му, а с другия крак — в ръцете му. Той се вдигна достатъчно, за да стигна с ръце покрива и да се издърпам безшумно отгоре.
Погледнах надолу и сигнализирах на Бумеранга, Ранди и Найджъл да се качат и да вземат със себе си маркуча. От гадните усмивки на лицата ставаше ясно, че разбират какво възнамерявах да правя.
Нод помогна на приятелите си да се качат. Бумеранга изтегли едрото си и свръхдълго тяло на покрива. Нод подаде маркуча с дюзата напред на дългунестия тюлен, а после оказа покривопосочна помощ и на другите двама стрелци. Със смъртоносна ловкост и сила като на стадо големи котки в саваната тримата тюлени запълзяха напред след мен. Бавно, за да не предизвикаме шум или вибрации, ние се прокраднахме по покрива, докато стигнахме до шева между спалнята и общата стая. Под нас и вляво големият климатик мъркаше непрекъснато и вентилаторът за изтегляне на въздуха създаваше достатъчно вибрации, за да крие нашите движения.
Издърпах широката тънка дървена макара от джоба отзад на бронежилетката си, развих към четири метра от V-образния гъвкав заряд и го положих в кръг върху покрива, като върхът на буквата V сочеше нагоре.
Закрепих заряда към покрива с къси парчета залепяща лента. След това поставих един от тънките като моливи детонатори в оловния корпус с експлозива, съединих три метра електропроводник към детонатора и после го свързах с джобния включвател, който носех цялата нощ.