Взех голямата черна найлонова торба за боклук и внимателно я положих върху формования заряд. Когато застана точно където смятах, че трябва да бъде, дадох с очи сигнал на Бумеранга да пусне водата.
Той постави дюзата в торбата и леко завъртя върха й. Наблюдавахме как торбата се пълни с вода. Надявах се, че шибаната торба няма да се пръсне от тежестта и налягането на дюзата, защото нямах втора. Това беше ДНЛН26. ДН се състоеше в това, че не ми трябваше много вода — към десет сантиметра стигаха. Наблюдавах как торбата се разширява и се пълни и открих ЛН, а тя се състоеше в два леки теча, които аз не исках да станат по-големи. Но трябваше да чакам, докато пълната с вода торба покрие целия контур на формования заряд, залепен с лента към покрива. В момента, в който това стана, прокарах пръст през гърлото си и Бумеранга спря водата.
Време за представление. С ръка направих сигнал на Ранди, Найджъл и Бумеранга, а после натиснах копчето за излъчване на радиопредавателя си.
— Удряйте при моя сигнал.
Един хор от цъкания ми даде да разбера, че всички са разбрали. Вдигнах пръсти до очите си и затегнах ремъка на очилата си за нощно виждане, които щяха да ми позволят да виждам в тъмното отдолу. С очила на място наблюдавах как моите фосфоресциращи стрелци правят същото. Преместих предпазителя на своя автомат и проверих два пъти дали пълнителят е на мястото си. Гледах как Бумеранга, Найджъл и Ранди правят същото. След като бяха готови и със заредено оръжие, извадих от джоба на гърдите си една бомба „DefTec“ за отвличане на вниманието, изтеглих щифта и стиснах ръчката силно със свирепоразмерната си лапа. С очи, ръце и лакти раздадох задачите. Ранди и Найджъл трябваше да идат към предната врата; аз и Бумеранга — към задната.
Време е да свършим мръсното дело. Кимнах на момчетата с широка усмивка и им показах голям, тлъст пръст, сякаш ни предстоеше да скочим от омазаната палуба на самолет „C-130“ от седем хиляди и шестдесет метра.
Вдигнатият среден пръст на Найджъл ми показа, че и аз съм номер едно за него. Бумеранга и Ранди също дадоха гадния сигнал „готов“. И така, след като не ни оставаше нищо друго, освен да ДЕЙСТВАМЕ, завъртях ръчката на детонатора.
Ако не сте разбрали досега, аз просто направих едно ИВУ27, грубо копие на онова, което починалият Арли Макрей, гениалният специалист по експлозивите от полицията в Лос Анжелис, наричаше своята Арлиграма. Той я разработи с помощта на тръба и гъвкав взрив, за да пробива дупки в покривите на къщи-скривалища, та да могат неговите хора от службата със специални оръжия и тактика буквално да падат върху наркодилърите.
Е, тази вечер нямах подръка тръби, но пък ще ви кажа, че проклетата торба за боклук свърши работа. В покрива имаше чисто очертана дупка, голяма колкото улична шахта. И аз не изгубих нито милисекунда. Метнах зашеметяващата граната в дупката, а след това се метнах и самият аз — точно когато шибаната бомба гръмна.
Отвличащите вниманието бомби „DefTec №25“ избухват със 188 децибела и блясъкът им е малко под два милиона лумена28. Или казано на нетехнически език, те са ШИБАНЯШКИ ШУМНИ и ШИБАНЯШКИ ЯРКИ. Което си е както трябва, защото са създадени да отвличат вниманието на лошите в ситуации на живот или смърт.
Е, имат и лоша страна. Тя е следната: ако вие, спасителят на заложниците, сте твърде близо до шибаната бомба, когато тя избухне, ще бъдете почти толкова объркан, колкото и тангото, което се опитвате да извадите от равновесие. Ето защо се обучаваме по следния начин:
• Стъпка едно. Леко хвърли бомбата в центъра или далечния край на пространството, което опитваш да заемеш. НЕ я пускай до вратата.
• Стъпка две. СЛЕД КАТО ГРЪМНЕ, влез.
Тази вечер по причини, които в момента няма да бъдат обяснени, аз забравих двете основни правила на бомбаджийството за отвличане на вниманието, описани по-горе.
„DefTec №25“ се взривяват със закъснение от секунда и половина. Но аз бях толкова завладян от желанието си да скоча с момчетата си в помещението отдолу и да завладея гаднярите, че не я хвърлих под ъгъл и не изчаках тя да гръмне, преди да вляза.
Не и аз. Не и Дики. Не и тази вечер. Аз просто я пуснах в дупката, мамицата й, и скочих след нея в тъмното. Е, не точно. Предполагам, че съм изчакал към седем осми от секундата, преди да се спусна. Защото шибаната бомба гръмна с цялото си великолепие от 1,8 милиона свещи яркост и 188 децибела в момента, когато бях на метър от пода, във въздуха, и падайки направо върху нея, мамицата й.