— Да, знаем, че руснаците опитват да разширят сферата си на влияние, откакто азербайджанците прекратиха през деветдесет и девета година двустранното споразумение с Москва за отбрана — каза той. — И затова опитваме да следим военните неща и да разберем кой какво прави и на кого. Същото е и с Иран. Използваме спътниково разузнаване и Агенция Безименна42 ми изпраща томове прехванати материали. Но става почти невъзможно да се намерят хора на земята, които да ни дават добра, стабилна вътрешна информация.
— Не говориш сериозно — казах.
Той поклати глава, за да каже, че да, сериозно говори, пресуши своята бира „Корона“, погледна към бутилката, сякаш сериозно мислеше да изстиска всяка капчица от нея, а после ми отправи тъжен като на хрътка поглед.
И сякаш информацията на Уинк не беше достатъчно депресираща, та трите маймуни, с които говорих в Държавния департамент (поради законите за клевета ще ги наричам Невиждам, Нечувам, Неказвам), отказаха да признаят, че има каквито и да е проблеми в Кавказкия район. Всъщност Невиждам каза: „Доколкото ни е известно, там всичко е гот.“ Наистина така го каза.
А останалите агенции на правителството — и те не знаеха нищо. Един двадесет и някой заместник-министър по енергетиката (а за да станете помощник-секретар, трябва да ви одобри Сенатът, но, разбира се, това беше действащата администрация), нямаше представа дори къде се намира Азербайджан. Помисли си, че това е някъде в Персийския залив.
— Това не е ли до Катар… или може би Онан?
Да оставим чикиярите, но как, по дяволите, се прави политика, когато си в инфовакуум, не знам, и предполагам, че не знаят и министърът на отбраната, и председателят на Обединеното командване. Поради което, за да получат малко информация от реалния свят, те изпратиха moi тук, за да правя онова, което тюлените умеят най-добре, т.е. да се промъкват и надзъртат и да душат и надничат, без да предизвикат дори най-малкото вълнение. И когато свърша с прокрадването и душенето, щях да представя на председателя пълен, неподправен с лайнарщини доклад по ситуацията тук, в шибания Азербайджан — кой какво прави, на кого и защо.
Нека добавя, че генерал Крокър беше много конкретен във връзка с правилата за влизане в бой. Първо, не трябваше да безпокоя посолството. Трябваше да ги галя и коткам. Второ, трябваше да стъпвам много внимателно, като стане дума за ивановците.
— Азербайджан — напомни ми той — беше част от Съветския съюз и въпреки положението в момента руснаците все още имат собственическо отношение към тази страна. Освен това в момента провеждаме някои много деликатни политически ходове с Москва и не искам нещата да се объркат.
Значи, третото беше, че аз трябваше да бдя, да гледам и да слушам. Но не и да действам.
— Това е мисия за събиране на информация, Дик — припомни ми той. — Нека остане такава.
Имаше нещо странно в заповедите на председателя. Не си спомням да се е оттеглял от схватка. А и двамата знаехме, че някой се бърка в работите на азербайджанците. Но той носеше звездите, а аз — белезите и затова отдадох чест и казах:
— Тъй вярно, сър — и то съвсем сериозно.
Но както всички знаем, нещата се променят. И тъй като прикритието ми беше свалено още преди да допрем колела на пистата, и тъй като посолството вече беше с кипнали лайна, и тъй като аз бях успял да убия един иван и седем иранци, а още нямаше и два дни от идването ми тук, всички добронамерени правила за влизане в бой на председателя заминаха. Аз имах обезпокоителното чувство, че вероятно ще се наложи да си пробивам път със сила през останалата част от мисията. Което, разбира се, означаваше, че няма да съм така потаен в прокрадването и надзъртането, както генерал Крокър би желал (желал? — е това ако не е слабо казано, не знам кое е).
Но всички ние — дори председателят на Обединеното командване — трябва да осъзнаем, че животът невинаги върви по нашия план. Искате пример? Вземете Босна. Вземете Косово. Вземете Могадишу. И когато плановете не вършат работа, човек трябва да се нагажда. Моят начин да се нагодя беше да стана агресивен. Много, много агресивен.
Стига размисли. Да продължаваме с разказа. Фактът, че бях открил един мъртъв иван сред тълпа ирански танга ми казваше, че руснаците — или поне някои руснаци — работят заедно с моллите. Прерових тялото му с пословична детайлност. В джоба на руската си маскировъчна куртка имаше топ листа от тефтерче с надписи на кирилица. Аз взех листата и ги натиках в „банана“ на кръста си. Щях да се занимавам с тях по-късно.