Ние всички наблюдавахме връзването на втората надуваема лодка. След това Араз сложи два пръста в устата си и изсвири. Половин дузина войници в униформи, още по-потни и по-прашни от неговата, изтичаха зад ъгъла. Азербайджанецът излая нещо на родния си език и те се втурнаха да помагат на моите момчета да разтоварят лодките.
Азербайджанецът дойде при мен и Ашли, до склада.
— Изпуснал голям цирк — каза той на английски със силен акцент. — Голям шоу. Си Ен Ен на живо предава и всичко останало.
— Не искахме да се показваме по телевизията.
Той кимна в знак на съгласие.
— Разбирам.
Замълча.
— Освен това онзи толкач дамак45 от нефтодобивната компания, той давал всичко… — настана нова пауза, докато Араз търсеше думата на английски. — Ъ… интервютата, и поел отговорност за всичко неща, и, разбира се, посланичката.
Араз се изплю през дебелия си сталинистки мустак върху прашния цимент на пристана, за да покаже какво мисли за Гроган.
— Казва, че ако бил позволен да прави неща по свой начин, през фондация „Сирджик“ — Араз отново се изплю, за да покаже какво мисли и за тази организация, — то всички, как казваш, държачи на заложници, се предадат мирно и няма нужда ти да правиш такива жестокости.
Разбира се. Можеше да се досети човек. Гроган беше от онзи тип хора на висок пост, които изместват подчинените си с лакти, за да си припишат всичко, което е станало както трябва, но са на километри разстояние, когато нещата станат кисели, и които прекарват цялото си време в догадки какво мислят другите. Изненадан съм, че не е пенсиониран четиризвезден адмирал, а само освободен специален агент на ФБР.
— Чий беше онзи хеликоптер, на Гроган ли?
В негов стил би било да ме изкофти.
Тъмните очи на полковника се плъзнаха по бледото небе, което просветляваше с всяка минута от север.
— А, „Дофин“ — каза с копнеж той. — Пох46, бих дал едно яйце направо за него.
Потупа с пръст чатала на униформения си панталон, сякаш прави симултанен превод. Араз забеляза усмивката ми и цвета на бузите на Ашли. Извади пакет цигари от джоба на куртката си, тупна го в дланта си и ми предложи изскочилата цигара с жълта хартия и черен тютюн.
Аз вдигнах длани към него.
— Нет, спасиба — не, благодаря.
Той сви рамене, извади цигарата, сложи я между устните си, запали я с евтината си газова запалка, вдъхна дълбоко, а после изпусна въздух като дракон през дългия си нос. Аз отбелязах облекчението по лицето на Ашли, когато не настоях за незабавен отговор на въпроса си. Нали знаех, че това би било невъзпитано.
Не, не съм бил досега в Азербайджан. Но ми трябваха само няколко минути на място, за да разбера, че тук хората са по-скоро средноазиатци, отколкото европейци, а Средна Азия е начин на мислене, култура, светоглед, които разбирам така фундаментално, както всеки ислямски фундаменталист. И така, човек не бърза в нищо; човек не притиска ненужно домакините си. Човек не „излиза крачка напред“ и не прекъсва един полковник. Затова Ашли, която знаеше отговорите на всички въпроси, държеше дипломатическата си уста затворена и очевидно се радваше, че и аз правех така.
Още дим. Още замислени погледи към небето.
— Дофинът — каза накрая Араз с копнеж в гласа си. — Той е на твой посланик Медисън. Тя го донесе от Съединените щати.
Знаете ли, приятели, кипват ми лайната, когато разбера, че животът ми е могъл да бъде по-лек, а да не говорим за по-малко опасен, ако ми е бил даден някакъв авоар, намиращ се наблизо.
Позволете тук да направя достатъчно дълга пауза, за да обясня нещо за Войнството. Воинът не търси смъртта без нужда. Той не се бои да умре, но не иска да умре без причина или поради глупост — негова или на друг. И така, докато опасността и рисковете са част от живота му, истинският Воин винаги търси начин да направи задачата си по-малко рискована. Хеликоптерът на посланика би ми осигурил алтернативен начин да превзема платформата. А винаги е за предпочитане да има алтернативни начини — което придава гъвкавост на операцията, — отколкото да се налага да използваш един-единствен скован план.
И така, оттук нататък ще видите, че ще се разправям с посланик Марибет Медисън внимателно. Ще се отнасям към нея със свирепото уважение, което й дава нейният ранг, както ще поздравявам президента, защото той е главнокомандващият в страната, макар и да знам, че е долен, страхлив, убягващ военна служба, галещ зърна на гърди, опипващ катерички, измамен и лъжлив минетчия (а всички знаем, че това е възхвала на най-добрите черти на Били Минета).