Но аз не убивам цивилни просто за убиването — за терора. Терористите убиват слепешката. Аз поставям терористите, наши и чужди, в една категория с онези, които бият жените си, с педофилите и с онези, дето таковат животни. Всеки, който бие жени, изнасилва деца или животни, е куродъх, гноемъд, тънкохуест путкогъз страхливец. Всеки, който убива безредно, който се цели по невинни хора, без да му мисли, не е по-горе от калта на човечеството, която изнасилва бебета за удоволствие. Не ми пробутвайте никакви глупости за смекчаващи обстоятелства. Няма смекчаващи обстоятелства. Терористите са страхливи путьовци, които заслужават да бъдат убити — и моята цел в живота е да убивам толкова повече от тях, върху колкото мога да сложа мазолестите си ръце. Точка. Край.
Изправих се и дадох сигнал на хората си, че е чисто, а после се обадих по радиопредавателя на Бумеранга, обясних ситуацията и му казах да провери дали северният път е чист, а сетне да си вдигне задника и да дойде тук, на летището. Аз огледах района с бинокъла. Шибаните танга бяха оставили всичко след себе си, сякаш знаеха, че в един момент ще се появя. Това беше техният начин да ми покажат среден пръст.
Мамка му — ще трябва да пипаме внимателно, защото лошите сигурно са минирали района. Дали бях сигурен? Разбира се, че не. Но не мислех да рискувам и да загубя някой човек само защото не съм взел предпазни мерки.
13:22. След като се уверих, че сме огледали мястото от носа до кърмата, позволих на Араз да предупреди азербайджанските власти и на Ашли да се обади в посолството. Не че лошите бяха оставили кой знае колко неща при изтеглянето си. Тангата бяха дошли по море — и си бяха отишли по същия път. Виждах къде са спрели със своите три ТНЛ47, минали през дюните и установили позициите си покрай служебния път. От следите се виждаше, че са били цяла дузина плюс-минус един или двама.
А за другите улики — нямаше много. Оставили бяха осем тръби за изстрелване на реактивни гранати. Записах си номерата на партидите. Изразходвали бяха и огромно количество муниции — все патрони калибър 7,62 по 39, каквито се използват в автоматите „Калашников“. Взех шепа кафяви, произведени в Китай гилзи и ги пуснах в джоба си. Оставили бяха една неексплодирала мина, която Пиколото обезвреди. Това беше руска мина, в момента на въоръжение. Отбелязах си с известно иронично веселие, че е произведена в същия ден през ноември 1995 г., когато нашият главнокомандващ беше получил минет, докато водел разговор по телефона и лобирал един конгресмен да подкрепи военните действия в Босна. Да, разбира се, че пазя в главата си подобни глупости. Не е ли така и при вас?
Когато Ашли се обади в посолството, за да докладва клането, я свързаха с кабинета на посланика. Тя докладва видяното и описа част от откритите от нас неща. След това застана с телефон до ухото и с пепеляво лице, когато посланичката изпадна в онова състояние, което в дипломатическия занаят е познато като кипване на лайната.
Най-после изключи телефона и го прибра в джоба на куртката си.
— Не е много щастлива.
— И аз не бих бил щастлив.
Ашли се намръщи.
— Не разбираш. Тя е недоволна, защото пред телевизията си приписа заслугата за спасяването на хора, които сега са мъртви. Сега, ако искаш да знаеш, според мен тя ще опита да обвини за всичко това — и тя махна с дясната си ръка към района — теб.
Това не би ме изненадало, особено при политически служители като почетната Марибет Медисън. Те стигат там, където са, защото имат пари или влияние, или пък са направили малко минетче на президента (или на някой от най-добрите му приятели). Конгресът одобрява назначенията им, защото така става във Вашингтон — всеки в правителството се мазни на други в правителството. И всъщност натакованите са хората — вие и аз.
Ако питате мен, но никой не ме е питал досега, посланиците би трябвало да се избират, защото са професионалисти, напълно запознати с мястото, в което отиват. Те биха говорили езика и биха направили всичко, мамицата му, за да защитят Съединените щати, а не собствените си тесногръди и ограничени политически интереси. Не, аз не харесвам особено, нито се погаждам с тълпата в Държавния департамент, която носи раирани костюми, дрънка стотинки в джобовете си, клати се на пети и плещи глупости. Но те са по-добри от шибаните политически служители. Защо ли? Защото може и да са бюрократи, но са професионални бюрократи. А на професионалните бюрократи може да се разчита, че ще действат, каквито са си апаратчици. Което ги прави лесно преодолими, защото знам какво правят и как го правят. А онези от График В