Та ако бях посланикът, щях адски силно да се напъвам да разбера как, мамицата му, купчина танга са успели да отклонят и причакат в засада цял конвой наскоро освободени заложници. Откъде са знаели по кое време ще минат? Как са дошли? Как са си отишли? Кой им е дал информация? Откъде са тръгнали? И къде са се върнали?
Но доколкото знаех, почетната богата кучка Марибет Медисън, извънреден и пълномощен посланик, не търсеше отговор на горните въпроси. Вместо това търсеше как да лепне вината на moi.
Е, да й го начукам — нека опита. Аз имам големи, широки, здрави рамене и съм носил вина колкото цял товар лайна. Така че, каквото и да опита мадам посланичката, няма да ме изненада, защото ще съм го виждал и преди — а не са много нещата, които не бих могъл да контролирам.
Освен това имах по-важни неща от тревогите за вина или политическа коректност. Исках да разбера кои са тези танго-задници, откъде са дошли и, най-важното, кой ги е вкарал в играта. Операции като тези, в които участват хора от много страни, не стават просто така. Винаги са част от много по-големи и сложни събития.
Някой разработваше сложен, комплексен и многослоен сценарий: план, заради който ивановци от специалните сили (помните русокосия труп на платформата) и фундаменталистки иранци провеждаха съвместна терористична операция. Само този факт можеше да има сериозно значение за сигурността на Съединените щати. А аз ли? Аз исках да знам кой участва и къде щеше да свърши всичко това. Щях да се нуждая и от помощта на Ашли. Когато я дръпнах настрани и поисках помощ направо, тя каза, че ще стори каквото може. Но нямаше да можем да си комуникираме пряко. Не и без посланичката да узнае за това.
Замислих се.
— Познаваш ли един полковник от военновъздухарските сили към Разузнаването на Министерството на отбраната на име Меркалди?
— Тони? Разбира се. Той ми беше наставник в школата.
Добра вест. Можехме да минаваме през него. Ашли кимна утвърдително.
— Става.
И така, оставихме трима от азербайджанските бойци на Араз при телата и още шест да блокират сервизните пътища. След това ние останалите се натоварихме в отвратителните руски камиони и се отправихме назад към Баку.
Глава 4
Минаваше 16:00, когато Араз ни въведе в хладното мраморно фоайе на хотел „Гранд Европа“, който се намираше на прашното шосе на два километра североизточно от старата част на Баку. По това време вече воняхме далеч по-силно. И всички мои мечти мисията ми да остане тайна се изпариха напълно, когато се изнизахме през вратите от дебело стъкло. Защо ли? Защото, като разузнах фоайето, разбрах, че сме се натъкнали направо на шибан шпионски конгрес.
Ето там — ляво на борд — чифт турци/грузинци/азербайджанци/кой знае какви мафиотски мускули с подутини от пистолети под мишниците на старомодните си костюми стояха до будката за сувенири и говореха по мобилни телефони. Трима глупаци в зле скроени, зле прилягащи двуредни костюми, модел КГБ, се опитваха да изглеждат незабележими, сякаш това беше възможно, както се бяха струпали един до друг на тясна кушетка, прекръстили крака по еднакъв начин, зачетени в едни и същи вестници. Един местен тихостъпалковец се мотаеше около рецепцията и имитираше неудачно Боги49 с увисналата от ъгъла на устата си жълтеникава цигара. Един грузински сводник с пригладена назад коса като на латиноамерикански танцьор от тридесетте години подкара своето стадо от дузина бойни курви към осветения с неонов знак вход на хотелския бар, който според надписа на витрината предлагаше наливна бира „Бас“ и пържени пилета по луизиански.
Е, дотук с местния колорит. Из фоайето бяха пръснати половин дузина различни видове шпиони, които се наблюдаваха един друг и всички останали. Откъде знам, че са шпиони ли? Знам, защото съм в този занаят от много време и човек развива силно чувство за това кой кого. Изглеждаха по определен начин. Изпращаха вибрации. Сигнали. За мен сякаш имаха имплантирани маяци. Видях реакцията им, когато влязохме през вратите, и разбрах, че до половин час пристигането ни ще бъде надлежно отбелязано, вписано и регистрирано в сума ти правителствени служби, в сума ти страни, в сума ти географски зони.
Шпионите не бяха единствените излъчватели на сигнали. Забелязах изражението на хората зад рецепцията, когато влязохме през вратата. Една надута жена със стегнат кок и сбръчкан от отвращение нос и блуза, колосана по най-снобарски английски маниер, вдигна длан към мен съвсем като директорка на училище и се развика на език, който не разбирах, но за който нямаше нужда от превод. Цитирам: „И къде мислите, че отивате, дявол да ви вземе?“