Но Араз не обърна внимание на чиновническия й протест. Спря посред фоайето и даде сигнал всички да свалят снаряжението си. След това, последван от Ашли и мен, той влезе изправен като стълб в офиса на управителя, пусна автомата си на бюрото му и започна да крещи заповеди.
Според Ашли, която говори местния език, Араз и управителят си говорели на малки имена, което ще рече, че той казвал на управителя „Фазил“, а управителят му казвал „Полковник, Ваше превъзходителство“. Не знам какво говореше Араз на бедния дребосък, но то караше Ашли да изглежда развеселена. И след около три минути над нас се спусна орда пикола като азербайджански скакалци и всички ние бяхме отвеяни (относително казано; все пак това е Баку) на деветия етаж и въведени в осем съседни стаи.
Ашли се отправи към своята квартира, за да се почисти. Араз отиде долу в бара. А moi, аз свалих опикания си и потен водолазен костюм и се отправих към голямата душ-кабина в голямата мраморна баня, преди Бумеранга, който делеше стаята с мен, да успее да ме изпревари. Да, винаги храня хората си, преди аз да ям. И винаги проверявам дали имат пиене, преди да си поръчам нещо за задоволяване на собствената си жажда. Но стане ли дума за горещ душ, рангът си има своите привилегии — а пък имах и привилегията смръднята на моите лайна да е на по-висок ранг от тази на Бумеранга.
Докато Бумеранга се измие, аз навлякох едни униформени бански гащета и се захванах за работа. Включих радиото силно, а после се обадих на стария си приятел Тони Меркалди в Разузнаването на Министерството на отбраната по осигурения срещу подслушване клетъчен телефон „СайфърТак“ 2000 и го изкарах от една среща. Прочетох му номерата на партидите от експлозивите, които намерихме на мястото на засадата в летището, исках да ми каже какво знае за фондация „Сирджик“, а после включих секретния факс към втората линия на телефона, изпратих му шест страници надписи на кирилица, които бях взел от мъртвия иван, и поисках превод максимално бързо.
След това позвъних на един друг задник, когото познавам от години, една стара катерица от разузнаването в Агенция безименна, който е рискувал работата си заради мен няколко пъти. Той е бивш морски пехотинец, когото наричам Чушката, защото отглежда хиляди тайландски чушки в предния двор на огромния си имот в Крофтън, Мериленд.
— Ей, Чушка, да ти го начукам, тъп кръглоок педал такъв.
Настъпи кратка тишина. След това:
— О, мамка му — знаех си, че животът не може да е чак толкова хубав.
Друга пауза.
— Как я караш, Дик?
— Ами след като питаш…
Описах ситуацията накратко. Представях си го как клати глава, докато му говоря.
— Е — каза той накрая, — не се обаждаш просто от скука. Искаш нещо. Така че казвай.
Исках пълно разследване. Исках Чушката да провери записите в Агенцията за националната сигурност и да ми каже към кого е излъчвал мъртвият иван и какво са му казали. Исках прослушване на всяко шибано телефонно обаждане, което излиза или идва в тази част на света от онзи ден и напред, докато не му кажа да спре. И тази информация ми трябваше добре сортирана, категоризирана, подредена и нагласена и освен това я исках НЕЗАБАВНО. Исках промяна на маршрутите на спътниците. Обясних, че тангата са дошли по море — от стария подслушвателен пост на ЦРУ при Астара, Иран. Исках да знам всичко за тяхната база. Исках шибаната й скица. Исках толкова силно увеличени изображения, че да мога да прегледам шибаните пишки на всеки един, ако се наложи. И после с тази актуална информация и генерирани на компютър карти щях да направя една свирепа светска визита на тези куродъхави педали в нула нула часа.
— Знаеш ли какво ми харесва в теб, Дик? Това, че си толкова невзискателен пич — каза Чушката с плътния си нюйоркски акцент. — Никога не искаш нещо, което да размъти водата.
След известно прекъсване, през времето на което го чух да сърба вечната си чаша кафе, продължи:
— От мен не са искали толкова информация дори когато бомбардирахме шибания Осама Бин Ладен в Афганистан.
— Това е така, защото БМ50 не искаше да убие никого, когато търсеха Осамчо. Но ти ме познаваш по-добре.