Към 08:20 се бяхме разбрали. По очевидни причини и двамата искахме срещата ни да бъде тайна. И така, след като провери за наблюдатели пред апартамента си и не откри никого, тя предложи да дойда в жилището, което обитаваше на петия етаж на описания от Мерк като пететажен блок в стил „рококо“ от двадесетте години на улица „Евендев“, на петнадесетина минути пеша и източно от посолството в горния край на авеню „Азадиг“ и на двадесет минути с обществения транспорт от хотел „Гранд Европа“, в който бях отседнал.
Но знаех, че пътуването ми до Ашли би отнело много повече от двадесет минути. Преди да се срещнем, трябваше да се оправя с шибаните си преследвачи, които и да са те.
Преследвачи? И още как. Вече знаете, че стаята ми се подслушва. А моите момчета вече ме предупредиха, че извън хотел „Гранд Европа“ има наблюдателни, контранаблюдателни и контраконтранаблюдателни групи. Във фоайето дебнеше репортер от Си Ен Ен. Душеше и един репортер на „Вашингтон пост“. Очевидно беше се разчуло. Имах два въпроса. Първо, кой е пуснал информацията за съвместната обучителна мисия в пресата и, второ, кой гледаше: руснаци, иранци, шпиони от кабинета на посланик Медисън — или всички от горепосочените.
Надянах своя пистолет „HK P7-M13“, нагласих вътрешния кобур отзад на кръста си и пуснах в левия джоб на дънките си два допълнителни пълнителя с по тринадесет патрона. След това си сложих фотографската жилетка66, взех си клетъчния телефон и още някои играчки и реших да разбера отговорите.
Първо, позволете малък урок по география. Град Баку е разположен в южния край на Апшеронския полуостров, който се вдава в Каспийско море. Самият полуостров прилича на къса ръка, а центърът на Баку е в мястото на мишницата, което е доста реалистично, като се има предвид постоянната смрад на петрол, пот и мръсотия във вечно прашния въздух. Самият град представлява безредна архитектурна смес. Старият Азербайджан: джамии и къщи с по два, три и четири етажа и прозорци с жалузи, както е характерно навсякъде от Дамаск до Кабул. Има десетки красиви дворци и хотели от дните на нефтения бум през двадесетте години, повечето от които са западнали през годините. Има и ръбести реликви от Съветския съюз: масивни, грозни, прилични на крепости блокове и административни сгради. Има и чисто нови блокове от стъкло и стомана от постсъветската ера, свидетелстващи за новия капитализъм, направил милионери от стотици азербайджанци, които знаят как да вършат нещата — или да експлоатират, както би казал покойният и неоплакан Роско Гроган — в това бързо променящо се общество.
Излязох от хотела, бутнах петдоларова банкнота в дланта на портиера, ръгнах с лакът един бизнесмен в раиран костюм от три парчета, сламена шапка и двуцветни обувки, за да го отстраня от пътя си, и скочих в едно чакащо такси.
— „Хайът“, пожалуйста.
Шофьорът се изви, изгледа ме, потри левия си показалец напред-назад по дебелия си, дълъг мустак, в който можеха да се разпознаят останките от неотдавна консумирана храна, а после изгрухтя:
— Става.
След това двамата започнахме работа. Той включи старото си „Пежо“ комби на скорост, или на нещо, което доста наподобяваше скорост, и потеглихме задъхано по улицата, докато аз се оглеждах за враждебно настроени лица. И не се наложи да ги чакам дълго време. Един „Мерцедес“ с двама кръглолики едри мъже в него се отдели от бордюра от другата страна на пътя, направи обратен завой, а после се включи в непостоянния трафик шест коли по-назад.
Това бяха първите.
Следващата двойка се забелязваше също толкова лесно. Шофьорът беше едно хлапе с дълга, пригладена назад коса, която откриваше толкова сипаничаво лице, че чак приличаше на шибаното Море на спокойствието67, с очила с цяло стъкло, копие на нашите „Оукли“, и седеше върху голям мотор „Кавазаки“ в края на пътя към хотела. Или носеше черна радиослушалка, или страдаше от най-сериозния случай ушна кал, известен на медицината. Аз проверих мерцедеса отново, внимателно. Да, Лунното лице получаваше указания от разбойника на пасажерската седалка в мерцедеса, който говореше в малък приемо-предавател.
Лунното лице ритна стартера на мотора и се включи в движението, като се отклоняваше натам-насам, докато маневрираше към мен. Въоръженият му пътник се държеше за една дръжка с лявата си ръка като опитен ездач в родео. След оризовата ракета
66
Фотографската жилетка е чудесно облекло. То е достатъчно дълго, за да скрие повечето оръжия. Има единадесет джоба, в които могат да влязат всевъзможни неща. И тъй като жилетката ми беше направена по поръчка от моите приятели в техническия отдел на ЦРУ, тя имаше вътрешни джобове, които побират керамични брониращи плочи, въпреки че днес не носех такива.