Това ние тюлените наричаме КГОСНКП — Кофти Грешка От Страна На Коженото Палто. Ако някой стреля по вас и вие сте въоръжени, тюлените знаят, че трябва да използват всяка молекула от своята енергия, за да отвърнат на стрелбата. Защото, ако не отвърнете с изпепеляващ потискащ огън и не убиете копелето, което стреля по вас, вероятно ще умрете.
Точно както щеше да стане с този задник. Продължих да се движа към него: шест метра, пет метра, четири метра, като всяка секунда виждах целта все по-добре.
Пешеходците се разпръсваха. Усещах ги да тичат — размазани сенки в периферното ми зрение. Но истински виждах само Коженото палто, което ставаше все по-голямо и по-голямо пред мерника ми.
Голяма грешка. Огромна като моя Марчинков хуй. Гледах като в тунел. Което е бързият начин да се каже, че станах жертва на тунелното виждане. Не сканирах наляво/надясно, надясно/наляво. Не дишах, за да вкарвам кислород в дробовете си. Не правех нищо от нещата, които човек трябва да върши, когато се заеме с близък бой. И нека ви кажа ето сега, че близкият бой не трябва непременно да се извършва в малка стая или в самолет, или в лодка, където има заложници. Близкият бой може да се провежда навсякъде. И аз трябваше да си спомня това. Но никой не е идеален — дори moi. И така, не бях изобщо настроен към обкръжението си. Бях се фиксирал в една точка. Исках само да очистя оня гъз, а след това да се махам от Додж78.
Само дето бях забравил къде съм (във враждебна среда) и какво трябваше да правя (да проверявам не ме ли следят). И най-важното: напълно бях забравил за онзи с беемвето и двамата разбойници в мерцедеса.
Спомних си за беемвето, когато чух ревящия ауспух на големия швабски двигател да лети към мен, извих се, познах якето без ръкави и с надпис „UCLA“ и черните дънки, и загрях (светна ми крушката) кой е той и какво иска. Проправил си беше път през задръстването, като е бутал мотора си пешком и грубо е разблъсквал хората. Сега беше на двадесетина метра от мен и идваше, с неприятен поглед на сипаничавото си лице и малък пистолет, притиснат от ръката му към дясната ръчка на кормилото.
Помните ли Първото правило на Свирепия воин за влизане в бой? Аз го помнех — и знаех точно коя цел искам да елиминирам. Затова продължих и изпомпах четири бързи куршума в главата на Коженото палто, за да съм съвсем напълно сигурен, че ще остане на мястото си. След това, и едва след това се извърнах, за да се захвана с негодника на мотора.
Има мигове, приятели, в които при ситуации като тази ставам ясновидец. Има други мигове, като настоящия, когато ставам, по една или друга причина, небрежен, безхаберен, дори невиждащ основни факти от живота и истини от битието. Хайде да спрем достатъчно, за да направя преглед на затрудненото си положение.
Стоях посред едно шибано кръстовище на столицата на страна, чийто език не говоря, стиснал заредено оръжие, с което току-що бях застрелял говорещ местния език индивид. Сериозността на моята дилема стана непосредствено очевидна, когато, вместо да ме застреля, момчето на мотоциклета размаха пистолета си към мен и изкрещя нещо на тълпата шокирани пешеходци и закъсали шофьори.
Какво каза ли? Тъй като не говоря азербайджански, нямам никаква шибана представа. Но разбрах смисъла в момента, в който думите излязоха от устата му. Смисълът беше: „Тоя грозен кучи син с големия сплескан нос и дългата плитка току-що уби моя брат/братовчед/чичо/приятел и затова трябва да го обесим, копелето мръсно, на най-близкия стълб. Но преди да го окачим на въжето, минетчията му с минетчия, нека го бием, докато се посере, и да го разкъсаме на шибани парчета, за да му дадем урок, който няма да забрави.“
Виждате ли, в този момент всичко изведнъж спря. Като — тпрууу. Стоп. Стоп кадър, мамка му.
И в този момент, и в този момент цялата шибана тълпа се обърна към мен. И се разпищя. И се спусна към мен.
Ох, мамка му, ох, еба ти, ох, майната му на Дики. Това нямаше да е весело. Никак даже.
Някакъв шибан брадат азербайджанец сложи ръце на раменете ми. Аз го плеснах да се маха. Други двама ме стиснаха за жилетката. Ръгнах ги с лакът настрани. Опитах да се измъкна с приказки, но никой не слушаше. Тълпата освирепя и искаше само възможност да сложи ръце на мен и да ми навреди.
Тръгнах назад, силно, като праснах в гърдите едно трио мъже, които, ако се съди по бучките стара храна по мустаците, вероятно бяха роднини на моя таксиметров шофьор. Те отстъпиха и аз си запробивах път към относително безопасния далечен край на кръстовището, далеч от потрошената оризова ракета. Но това беше като да опитваш да спринтираш в претъпкано нюйоркско метро. Просто нямаше накъде да вървя. Нямаше място.
78
Додж Сити — граничен град в Канзас, известен с престрелки, и център на действието на много уестърни. — Б.пр.