Двойка големи, грамадни мъже, които миришеха на чесън, опитаха да ме спрат, като ми направиха едновременно ключ на главата и на кръста. Аз праснах първия с лакът, който попадна в носа му. Той се хвана за лицето и отстъпи достатъчно, за да прасна с тежкия стоманен затвор на пистолета си Г2М79. Ударих го доста силно. Оня отстъпи назад, като освободи и хватката си. Но вече ме хванаха други ръце, които стискаха, дърпаха, късаха дрехите ми и различните ми крайници. Жилетката ми се разкъса. Скъсаха и джоба на ризата ми. Една ръка дръпна плитката ми, от което главата ми рязко и болезнено отскочи назад. След това някакъв куродъх педал ме хвана за лявата ръка и не ме пусна. Опитах да се освободя, но успях само да го накарам да пусне ръката ми, да ме хване за малкия пръст и да опита да го огъне на юг. Аз се опитах да освободя шибания си пръст, но онзи не мислеше да го пуска. Може би искаше сувенир. Кой знае — пък и на кого му пука. Е, на мен ми пукаше. В края на краищата шибаният пръст си беше мой. След това една ръка в груба селска риза се уви около врата ми и стисна силно, като ме дръпна горе-долу в посока, противоположна на онази, в която отивах. Други ръце ме стиснаха през гърдите и ме задърпаха в друга посока. Изведнъж чух злокобно „пук“ и един студен като лед лъч от болка премина от дланта ми към мозъка. О, да ме таковат — онзи задник беше ми измъкнал шибания пръст от ставата.
Озверявах. Започнах да млатя, пляскам, ръгам с лакти и драскам с нокти, за да се измъкна от тълпата. Не исках непременно да наранявам тези хора, но никой не ми даваше право на глас, пък и със сигурност искаха да ми таковат задника.
Единственият възможен ход беше да стигна до кръстовището и да им избягам. Само че е трудно да избягаш, когато имаш пред себе си десетина души и те опитват да те съборят. Изкрещях:
— Махайте се, мамицата ви!
Никакъв успех.
Време беше за отклоняване на вниманието. Гръмнах с пистолета. Два, три куршума се забиха в черния асфалт на улицата. И тогава затворът застана назад — свърших патроните.
Оп. Кофти. Помните ли колко пъти съм ви говорил за броенето на патроните и колко трудно е да го правиш в бой? Е, сега виждате колко прав бях. Мамка му. Натиснах ударника, върнах затвора напред и напъхах пистолета в кобура, като се надявах, че никой няма да опита да го вземе.
А тълпата през цялото време ставаше все по-жестока и все по-агресивна. Проснах на земята един майкотаковач, който опита да ме фрасне с палка. Някъде в далечината чувах полицейска сирена. И приближаваше. Не исках, нито имах нужда да се разправям с полицаи.
Извиках „Махайте се!“ с онова, което е известно като Командирски глас. Свърши работа — донякъде. Дузината души около мен се поколебаха — някои дори отстъпиха.
Опитах отново. Този път с много повече заплаха в Командирския си глас. Мамка му — стана. Отстъпиха още. И тогава забелязах една тясна пролука за бягство. По-точно големият, тежък камион, който беше унищожил оризовата ракета, се намираше само на осем-девет метра от мен. Ако можех да стигна до него и да се пъхна отдолу, имах възможност да се измъкна. Тръгнах натам.
Но точно в този момент проклетият бент, изглежда, се скъса, защото шибаната тълпа се спусна върху мен и почти всички имаха бойни гримаси на лицата си. Двамата Грамадни мъже, в чиито погледи се четеше мисълта за убийство, водеха атаката. Беше ВЗД — Време За Действие, преди да ме спрат напълно. Започнах да удрям, шамаросвам и ритам, докато накрая се вмъкнах под големия камион.
Пощурял се измъкнах от другия край, на ръце и крака. ДНЛН. Добрата новина беше, че веднага стана очевидно, че хората от тази страна на кръстовището не бяха чули изнудващия вик на онзи с беемвето. Или пък не бяха го разбрали и затова не знаеха какво или кого да търсят. Лошата новина беше, че аз бях единственият, който бягаше от гневната, полудяла тълпа от другата страна на камиона.
Но пък тези хора не знаеха това. Не. Аз се извих и посочих към първия Г2М, чиято задъхана, червена, решителна мутра се показа изпод шасито на камиона.
— Той го направи — изревах. — Това е човекът — ето го. Той е копелето. Убийте го, минетчия такъв!
Разбраха ли ме? Не. Но както аз бях схванал същността на виковете на беемвето, за да настрои тълпата срещу мен, така думите ми се разбраха веднага — и се изпълниха.