Те всички са разположени горе-долу еднакво. По тротоарите се редят грубо направени сергии или каручки със запрени колела. Зад сергиите има малки магазинчета, в които касапи, хлебари и продавачи на сирене въртят занаята. В единия край на улицата винаги ще намерите сухи предмети — от памперси до пластмасовите кухненски принадлежности, типични за всички страни от втория, третия и четвъртия свят. В другия са зеленчуците, бобените растения и подправките.
Аз бях се озовал между зеленчуците и сухите стоки. Приклекнах и минах край щайги с дребни краставици и репички, чиито зелени листа лежаха изсъхнали в жегата, промъкнах се зад една будка, която продаваше хавлиени кърпи и сапун, а после изтичах през една тясна отсечка между сергиите, за да заема отбранителна позиция зад малка и сбръчкана пирамида от портокали в отминала младост. Показах голямата си словашка зурла над нея, погледнах крадливо и харесах видяното. А то беше, че беемвето стоеше на място, разкрачен върху мотора, и надуваше двигателя на празен ход.
ЯПР слезе от мотоциклета и огледа тълпата с объркана и раздразнена физиономия. Обърна се и извика нещо към шофьора, жестикулирайки гневно, а после тръгна в посока към мен, очевидно вбесен.
Мотоциклетът тръгна, като при това запали гумата си — несъмнено, за да заобиколи и да ми прекъсне пътя в долния край на пазара. Този ход имаше смисъл, ако се допуснеше, че аз щях да ида към този край на пазара. Разбира се, аз имах друга идея. Но беемвето не го знаеше.
Отправих зъркели към противника. ЯПР беше нисък — имаше структурата на противопожарен кран. Лицето му беше кръгло, а косата си носеше къса отгоре и ниско подстригана отстрани, като рейнджър или морски пехотинец от редниците-разузнавачи. Облечен беше в панталон и покрита с пърхот и изцапана риза с къс ръкав и яка по врата, върху която беше облякъл фотографско яке без ръкави, досущ като моята жилетка.
Преди да предприеме каквото и да е, ЯПР разкопча ципа на якето, както съвсем добре разбирах, за бърз достъп до оръжието, което несъмнено криеше отдолу. След това опипа горния ляв джоб на якето, като дебелите му пръсти се свиха около нещо малко и триъгълно. От това разбрах, че носи мобилен телефон. След това, доволен, че всичко е на мястото си, тръгна от далечния край на улицата, като заобикаляше сергиите по класическия начин на претърсване на квадрати. По движенията и косата му разбирах, че не е мафиоз-любител, а военен, професионалист, вероятно руснак или германец.
О, но Бог ме обича. Да, обича ме. Защо казвам това ли? Защото Той разделя враговете ми и така разделени, мога да (и със сигурност ще) ги победя.
Изправих се, сложих два пръста в устата си и изсвирих. Силно.
Звукът сепна ЯПР. Той погледна към мен. Аз му се ухилих и му показах среден пръст. На кръглото му, грозно лице се изписа гадна гримаса, той изръмжа като шибан разгонен бик, наведе глава и се втурна, като събори една бедна бабушка в бързината да ме хване.
Аз побягнах от него, като заобикалях сергиите; минавах в слалом каручките, докато забелязах онова, което търся — отворена врата към вътрешен двор.
Увеличих скоростта и влетях през вратата в двора, ориентирах се, а след това се втурнах по тясно стълбище, което водеше към апартаменти на втория, третия и четвъртия етаж на сградата. Чувах как ЯПР пухти и се задъхва, докато се движеше с пълен напред в моя килватер. Страхотно — не изоставахме от графика. Втурнах се шумно нагоре по стълбите, а после на първата площадка завих рязко наляво и изтрополих надолу по коридора, като шумно тупах с крака — туп-туп, туп-туп.
Изведнъж спрях. Заслушах се в звуците на преследващия ме ЯПР. След това се извих и безшумно, като шибан ягуар, бързо се върнах назад и се позиционирах на ъгъла на коридора, невидим от стълбището и готов да скоча.
Слушах как ЯПР, комуто предстоеше скоропостижна кончина, се качи задъхан по стълбите, спря, за да се ориентира и да си поеме дъх, а после се впусна напред по коридора. Аз отстъпих и с всичката сила, която успях да събера в краката си, трупа си, раменете си и ръката си, го праснах от долу на горе точно като се показа иззад ъгъла.
Само че кучият син спря. Може би за да си поеме дъх. Може би за да се изпърди. Може би за да — всъщност на кого му пукаше. На мен. Защо ли? Защото ударът ми пропусна, от инерцията се понесох напред и отскочих грубо от стената пред него.
ЯПР знаеше как да carpe diem80, повярвайте ми. С помощта на малкия пистолет от неръждаема стомана в лявата си ръка ме фрасна отгоре по главата, когато отскочих от стената. От удара очите ми се насълзиха. Но пистолетът беше малък и закачи старата ми свирепа глава от задната, а не горната страна. Утре там щеше да ми излезе цицина като орех. Но поне щях да имам и глава на раменете си.