Чух зад себе си шум и вдигнах глава в очакване на нова заплаха. Но това беше само шибаният тъп редактор със син молив в ръка, който се беше вмъкнал в коридора, за да ми каже да спирам с тези шибани размисли и да се залавям за шибания сюжет.
Май е прав. Времето лети.
Добре, първо, останах малко изненадан, че нито една вратичка не се беше отворила, за да видят какво става, мамицата му. След това разбрах, че тук е Баку, първият рязко развиващ се град на двадесет и първи век. А в рязко развиващите се градове — например Додж Сити и Сан Франциско през деветнадесети век — човек не си завира носовката в работата на други хора, освен ако не е шибаният Уайът Ърп83 и не носи кофти пушка „Бънтлайн спешъл“. Но за да съм сигурен, че мистър Мърфи или неговият азербайджански еквивалент не е повикал полицията иззад някоя затворена врата, аз се залових за работа. Избърсах кръвта на ЯПР от малкия пистолет — той беше стар „Зиг зауер“ 230 — и го пуснах в джоба на жилетката си.
Бързо, но ефикасно пребърках джобовете на ЯПР. Нямаше много. С моята мръсна и неговата чиста кърпичка спрях кръвта на челото си. Взех му портфейла, прерових го и открих, че ЯПР се нарича Феликс Максимов. Имаше стара лична карта от руската армия и шофьорска книжка, които не можех да прочета, както и платинена карта „Американ експрес“ с крайна дата 03/02 и с името му, гравирано на английски език. Във вътрешното джобче на портфейла имаше безредно наслагани визитки. Сложих ги в джоба си, както и дебелата връзка ключове. Измъкнах и малкия клетъчен телефон от джоба на якето му, който някак си беше оцелял в битката. Всъщност тъкмо слизах по стълбите — много внимателно, предвид очуканото си състояние, — когато шибаният телефон звънна.
Продължих да вървя, извадих телефона от джоба си и накуцвайки го отворих и изръмжах с възможно най-автентичния си акцент:
— Привет!
В отговор получих цяло наводнение от многосричен руски език, който, както знаете, не разбирам, изговорен с резониращ и своеобразно плавен тон. Разбирах само, че етот глас говорить руски. Наистина. Все едно слушах някой от онези мазно приказливи говорители от радио „Москва“, които представят седмичната програма на московската концертна зала „Чайковски“. И само как обичаше онзи да говори, без да го прекъсват! Предостави ми толкова дълъг монолог, че успях да сляза по стълбите, да изляза през предната врата, да мина през двора и да се върна в тълпата на уличния пазар.
Когато тръгнах по тротоара, проверих бързо, но внимателно ситуацията ляво и дясно на борд, като се вгледах и надолу, към края на редицата сергии и каручки. Беемвето не се виждаше никакво.
Изведнъж разбрах, че Гласът е спрял, сякаш чака отговор. Е, защо пък да не му отговоря?
— Съжалявам, но Феликс не може да отговори в момента. Може ли да му предам нещо?
Чух как онзи си поема дъх и затова продължих:
— Не че е в състояние да чуе нещо.
Е, настъпи тишина като при шок. Но какво е един шок без продължение? Затова изпратих на Гласа едно събуждане по телефона на руски:
— Отсоси, педик — духай ми, мизерен минетчийо.
Изведнъж връзката се прекъсна с електронно щракане. Невъзпитан кучи син. Заразглеждах телефона. Натиснах бутона за край на разговора, а после избрах първия номер в паметта на телефона. Телефонът набра девет цифри и започна да звъни. След девет двойни позвънявания и никакъв отговор си поиграх с телешибания телефон, избрах втория номер от паметта и натиснах копчето.
Чух дълга поредица от набирани цифри. След това две дрезгави позвънявания, от онези като на европейските телефони. После се чу едно „Привет?“.
Ах, сладкият звук на успеха. Това беше… Гласът. И дори от едната дума в отговор разбирах, че е ЯДОСН, което се произнася ядосан и означава ЯДосан, Объркан и Страшно Нервиран. Браво на мен. Обичам да ЯДОСНвам такива задници.
— Запитах ви дали не желаете да оставите съобщение за Феликс, а вие ми затваряте шибания телефон, невъзпитано копеле такова. Може би трябва да ви посетя и да ви ритам, докато се насерете, куродъх педал такъв!
Оставих на руснака достатъчно време да отговори. След като той не го стори и след като чувах само дишане, беше мой ред да му тресна слушалката. Да върви в пизду84.
Пуснах клетъчния телефон в джоба на жилетката си, ориентирах се, после се насочих на югоизток към апартамента на Ашли Еванс, като периодично се оглеждах назад, към шест часа, докато куцуках по пътя си и разтривах пулсиращото си и подуто пръстче и се чудех как ли може да се каже на идиоматичен, литературен азербайджански „Дайте ми една шибана свирепоразмерна бутилка от най-ефикасното и свръхсилно болкоуспокояващо“.
83
Уайът Ърп (1848–1929), американски граничен полицай, участвал в известната престрелка в град Тумбстоун, Аризона.