— Слушай, обадих се, за да ти кажа две неща. Първото е, че имам част от информацията, необходима за придвижване на нашия съвместен проект.
Това беше чудесно.
— Страхотно. Бих искал да движим този въпрос възможно най-бързо. Може би утре или вдругиден.
— Ще възникне проблем — каза той.
Не обичах да слушам за проблеми и дадох на Ави да го разбере по обичайния си СНН.
— Свързано е с теб — каза той. — Не разбираш ли, че вече си знаменитост тук, в Баку?
— О?
— О, абсолютно — каза. — Ти си добронамерен посетител или както се казва там, абе знаменитост, Дик.
Чувах как в тона му се прокрадваше веселост.
— Дори в твоя чест ще правят парти.
В моя чест? Това беше ново.
— Офисът на фондация „Сирджик“ в Баку реши да те почете.
Хайде стига бе. Това не беше истина. Нещо като манна небесна. Новината обясняваше обажданията от мистериозната госпожица Ивана.
Ави се постара да ми обясни защо трябва да приема дори на очевидно подслушвания си телефон.
— От мен да знаеш, хубаво е да огледаш офисите на „Сирджик“ добре.
Направих пауза, преди да отговоря. След това:
— О?
Много добре познавам Ави, и той опитваше да ми каже нещо.
— Искам да кажа, в професионален план — обади се Ави. — Редно е да провериш… декора.
Разбрано, ясно и чисто.
— Ти ще бъдеш ли там?
— Oh, absolument89 — отвърна Ави. — Mais bien sur.90 Даже ще доведа Мики.
— Тогава идвам. И пет лайна не давам за теб. Но ще се радвам да видя Мики.
— Hasta luego91 — каза Ави.
Чух как слушалката трака върху телефона и връзката прекъсна.
Аз оставих слушалката, а после набрах номера на Ивана и изчаках, докато той избръмчи три пъти. Някой вдигна.
Казах:
— Бих искал да разговарям с Ивана, ако обичате.
Отговори най-сексапилният и гладък като добро уиски глас, който бях чувал от години насам:
— Фондация „Сирджи-й-йк“. Ивана е на телефона. С какво мога да ви бъда полезна?
Помислих си: „Какво ще кажеш за една Моника Люински още сега?“ Но, изглежда, остарявам, защото ето какво казах:
— Ивана, Дик Марчинко е на телефона. Търсили сте ме.
— Полкооовник — измърмори топло тя. — Колко добре постъпихте, че отговорихте на обаждането ми. Аз се питах дали бихте били така любезен да присъствате на изключителния официален прием, който ние организираме утре тук, в офиса на фондацията, за да ви приветстваме в Баку. Ние сме малка, но, смятаме, доста ефективна организация, която опитва да подобрява качеството на живот на всички хора тук, в кавказкия район. Четохме за вашето пристигане и нашият председател, Стефан Саркисян, би искал да се запознае с вас. Той ще долети от Париж специално за тази цел и би било прекрасно, ако вие се съгласите да дойдете и да се запознаете с него.
И още как. Исках да погледна този човек в очите. Да го проверя. Инстинктивните ми реакции спрямо хората са доста, доста добре отработени. И освен това не мислех да отказвам на жена като Ивана с глас като този.
— Ти ще бъдеш ли там, Ивана?
— Със сигурност, полковник.
— В такъв случай брой ме като един от гостите.
В отговор тя измърка. Не, мамка му, нежни читателю. Тя направо изрррръмжа, мамицата му. Добре де, може и да не ми направи Моника Люински, но аз си го броях за орален секс. После с нежелание се върнах към действие. Записах часа, мястото и посоката. Оставих слушалката, а гласът й продължаваше да витае в ухото ми и мислех за монахините с линиите за чертане и биене по кокалчетата от енорийското училище, които ми казваха, че ще ми станат космати дланите, ако…
И в този момент телефонът звънна и характерният глас на Бумеранга каза:
— Ало, шефе на пичовете, трябва да ти кажа как върви работата с Араз и момчетата.
С това всички — добре де, добре, — повечето неприлични помисли се разсеяха от свирепия ми мозък.
Прекарах девет от следващите дванадесет часа пред компютъра. О, да, може ръкавите ми да са по-дълги от крачолите на панталона. И да, покритите ми с белези дебели пръсти са космати и под ноктите ми има вечна мръсотия. И да, веждите ми са обрасли по цялото ми лице и стигат до мустака. И да, приличам на свиреп неандерталец и от време на време говоря като такъв. Голям праз, мамицата му. Това не значи, че мисля като пещерен човек.