Тя даде мигач, сви надясно в една еднопосочна улица, натисна спирачката, а после тръгна бавно, като проверяваше със сериозно изражение как сме отзад във външното огледало.
— Изглежда, сме чисти — каза накрая.
— Е, за мен това е ново.
— Сигурно.
Колата сви наляво, после надясно, после пак наляво — ако питате мен, имаше нужда от ремонт по окачването, — докато Ашли шофираше по редица неосветени улици с разнебитени жилища от съветската ера от двете страни.
— В този град има някои направо депресиращи квартали — каза Ашли. — Този е един от тях.
Кимнах в знак на съгласие.
— Реликви от Студената война.
Загледах се през прозореца към жилищата. Много от прозорците бяха тъмни. Зад някои от тях виждах трепкащи светлинки.
— Свещи — обясни Ашли, като предвиди въпроса ми. — Иронично е, нали, че в нефтената столица на кавказкия район повечето хора не могат да си позволят електричеството.
Свих рамене и не казах нищо. Продължихме мълчаливо няколко минути.
Накрая Ашли се обърна към мен.
— И така, как ще го изиграем, Дик?
Почесах се по брадата.
— Ами ако трябва да съм съвсем честен, искам по някое време да разгледам офисите на фондацията — отговорих. — Просто едно прокрадване и надничане, нищо възмутително.
Ашли кимна.
— Според мен това може да стане. Ако внимаваме — добави след малко колебание.
— Аз винаги внимавам.
Тя хвърли поглед към дългата резка на челото ми, която все още се виждаше, протегна ръка и я докосна.
— О, така ли?
Свих рамене.
— Е, почти винаги.
Тя ме изгледа.
— Добре, да кажем, че аз участвам, ако се наложи. А как отваряш вратите, ако са заключени?
Аз размърдах пръсти към нея.
— Тези неща — казах — са образовани.
Тя ме изгледа скептично.
— Не това питах.
— Мога да направя каквото трябва — отвърнах. — Ами ти учила ли си се на ключарство в шпионското училище?
— Защо, полковник — запита игриво тя. — Вие пък откъде знаете за такива неща?
— Защото аз самият съм го учил.
Не й казах, че освен дето съм карал този курс още като попова лъжичка, бях се обучавал допълнително, докато командвах „ТЮЛЕН-Група шест“. По онова време си наех един професионалист от Ню Йорк на име Еди Взломаджията, който показа на мен и момчетата не само къде да намирам най-добрите канелони на земята, но и как да отваряме всякакви ключалки. Еди беше — и още е — учен и джентълмен, и патриот, защото не ни поиска нито цент за седмичния курс.
Ашли сви наляво по широк булевард.
— Това е интересна част на града — каза тя, като видя любопитството на лицето ми. — Повечето къщи са построени през двадесетте години от първата група нефтени барони.
Гледах. Виждал съм снимки на Пето авеню, когато по него е имало само четириетажни и пететажни сгради на хора с имена като Рокфелер и Карнеги, и трябва да призная, че то доста наподобяваше това, което виждах тук. Булевардът беше широк — шест ленти. От двете му страни, доста далеч от бордюрите, имаше редици големи каменни къщи. В някои части разстоянието между тях беше не повече от метър. В други една къща се издигаше сама зад застрашителни стени и високи порти. Различията в архитектурните стилове смайваха. Някои от къщите бяха в стил барок. Други — рококо. Други пък бяха строени в оня псевдокласически, псевдоренесансов стил, който наричам „nouveao102-мафия“ Но независимо от различията в стиловете къщите бяха еднакво добре поддържани.
— В истински добра форма са.
— Повечето са издигнати веднага след сриването на Съветския съюз, от първите азербайджански капиталисти.
— Които са били…
— Същите хора, управлявали Страната за съветите.
Е, бизнесът си е бизнес.
— Да, логично е.
— Абсолютен пример за сделка, когато имаш вътрешна информация. Както и да е, те са знаели всичко за интересите на Запада към каспийския нефт. И затова са купили имот за стотинки, запазили са си къщите до треската за нефт, а после са ги продали на западни петролни компании, на банки, на фирми и така нататък.
Засмях се.
— Във всеки комунист е дремел по един упадъчен капиталист, който се опитва да се изскубе оттук, така ли?
Тя кимна в знак на съгласие.
— И това е само половината от истината. Познай кой контролира строителната промишленост тук, в Баку. Същите хора, които са притежавали къщите, разбира се. Затова всеки пирон, всяка тръба, всяка джунджурийка и дъска струва три, четири, пет пъти повече от реалното. И познай какво — когато петролните компании опитали да си внесат свои материали, азербайджанците им сложили хиляда процента мито, за урок.