Точно така, МОЙ ред беше да го сложа на килимчето и да видя как ще се държи. С неудоволствие трябва да съобщя, че Стивчо не беше обядвал. Как разбрах ли? Разбрах, защото наблюдавах изражението на лицето му. То се променяше така бързо, както онези шибани калейдоскопи от евтините магазини, с които си играех като дете. Онези, чиито форми се променяха, като завъртиш картонения цилиндър пред окото си. Е, изражението на Стефан Саркисян премина от очарователно към разярено, после объркано, ужасено и накрая осъзнаване, че току-що бях му направил един класически „ядец“ — всичко това за около половин секунда (нека отново ви напомня, че всичко е в забавен кадър).
Усмихнах се.
— Шегувам се.
Той знаеше, че не се шегувам. Виждах го по очите му. Очите наистина са врата към душата, приятели. И сред нещата, които те ми казваха, беше и това, че точно този задник нямаше душа. Никаква.
Но беше играч и си игра играта игриво.
— Така ли? — запита.
— Така — отвърнах.
Той ме хвана за ръката и в същото време се обърна към Ашли.
— Надявам се, скъпа моя майор Еванс, че нямате против да открадна полковник Марчинко за няколко минути.
— Не, господин Саркисян.
Той ме изгледа с виолетовите си очи, стисна ме зад лакътя и ме насочи към вратата в малко преддверие.
— Полковник…
Аз свих рамене.
— Това е твоето парти, Сирджик. Ако искаш да говориш, аз искам да слушам.
Той затвори вратата, облегна се на нея и се намръщи.
— Вече не използвам това име, полковник.
Направих бърз оглед. Вероятно в тази стая имаше предмети на изкуството за няколко милиона долара, а тя не беше по-голяма от десет на дванадесет метра. Очевидно този имаше добър вкус. Или поне декораторът му.
— Но сте кръстили фондацията си „Сирджик“.
— Това — каза той, като лицето му стана сериозно — е да ми напомня кой бях и откъде съм дошъл.
Замълча, сякаш търсеше правилната дума, макар че ми се стори от онзи тип хора, на които думите винаги са правилни.
— Полковник — каза той накрая. — Бих искал да ви изложа някои от реалностите на тази част на света.
— Слушам.
И слушах. Монологът продължи около четвърт час и би отнел прекалено много страници в тази книга, ако трябва да ви го пресъздам в пълния, нередактиран текст. Но позволете да се престоря за малко на спринтьор и да ви дам съкратената версия на казаното от него.
Той твърдеше, че в момента НПО104 играят нещо като официална роля в дипломацията и финансите, особено в зараждащите се икономики като тази на Азербайджан, и че като такава, той смяташе фондация „Сирджик“ равна на Съединените щати или на всяко друго правителство, като стане дума за насърчаване на дипломацията в кавказкия район, поради количеството пари, които той донасяше в района.
— Офисът — каза сериозно той — е като посолство. Моят шеф на персонала тук е равен на посланик. А предоставеното от нас — чуждестранна помощ.
Обясни, че като европеец разбира много по-добре от всеки във Вашингтон от какво има нужда Азербайджан, за да разработи природните си ресурси. Твърдеше, че американците, водени от пазара, работят за собствения си ограничен политически интерес, докато той и фондацията му опитвали да действат в интерес на целия регион.
Според него мисии като моята служеха само за разделянето на страната. Защо? Защото търгувах с военните, а в места като Азербайджан по-голямата част от населението гледаше на военните като на закоравели, брутални и репресивни, като връщане назад към дните на съветски контрол. Единствено НПО можели да подтикнат азербайджанците напред към двадесет и първи век, като насърчават „правилния вид“ (както той се изрази) контролирана пазарна икономика.
Изгледа ме загрижено, когато ми разказа, че знаел за проблемите ми с Военноморските сили и с Белия дом и как кариерата ми виси на косъм, и че всичко това било задълбочено от моя проблем с пиенето. Каза ми, че имало едно много добро място, в което можел да ме вреди, ако искам да спра пиенето, като никой във Военноморските сили няма да разбере нищо. Трябва да ви кажа, че Тони Меркалди беше мазал дебеличко информацията за хората, търсили нещо мръсно около moi.
Но предполагам, свършил е работа, защото, докато се усетя, онзи започна да намеква, че за мен може да има големи пари, ако желая да споделя с него част от „мъдростта“, както каза той, която получавах по време на посещението си тук. Внимаваше да не споменава думи като разузнаване или шпиониране или пък нещо подобно. Всъщност трябва да ви кажа, че действаше плавно и опитно, напълно професионално. Това го правеше толкова шибано опасен.