След това съвсем внезапно посланик Медисън приключи — приключи със Стив и с програмата за вечерта. Събра около себе си своите охраняващи подчинени и изчезна в нощта, като го остави да стои на място като глупак и да пръска слюнки.
Реакцията му, когато разбра, че го наблюдавам със събрани очи, беше да извика Олег Лапинов и Али Шерафи до себе си и да махне към мен. От изражението на лицето му отсъдих, че вероятно казва нещо негативно за мен.
Или може би не. Но каквото и да беше казал, бившият генерал от КГБ не го хареса. Той клатеше голямата си обръсната глава в несъгласие. Опита да прекъсне Саркисян, като вдигна големия си, дебел пръст пред лицето на арменеца, но биде срязан с бърз поглед, който си беше направо страшен.
Слабичкият иранец гледаше с насмешка на лицето си. Стоеше, сприхаво скръстил ръце на гърдите си. От стойката му разбирах, че каквото и да казваше или да опитваше да каже руснакът, Али Шерафи не го приемаше. Той беше на страната на Стивчо.
Тогава руснакът се обърна с налято от гняв лице, отдръпна се от тях и закрачи към изхода. Вероятно за да потърси камиона с водката. Али Шерафи сложи и двете си ръце на раменете на Стив Саркисян, прегърна го и го целуна три пъти в стила на арабските терористи, обичаен за хора като Ясер Арафат и Абу Нидал. Което ми се стори донякъде странно, защото иранците не са араби.
Е, каквото и да си говореха, то нямаше абсолютно никакво чикиярско значение за мен. Или поне не в момента. Защото бях постигнал каквото исках: моите сенки-биячи бяха снети от случая. Значи време беше да започвам работа.
Всичко по реда си: разкопчах ципа си в движение (няма нищо по-добро от този начин да накараш хората наистина да вникнат в героя, когото играеш) и се втурнах към кенефа, като цепех през тузарите по пътя си. Мъжкият таковалник се намираше от външната страна на дългия коридор, някъде по средата между фоайето и залата. Представляваше онова, което моите приятели от Западна Леле Мале112 наричат дведупков скъпарски клозет: две кабини и мивка. И имаше външна врата, която се заключва с резе.
Един джентълмен със сума ти панделки по фрака вече слагаше ръка на топката на вратата. Аз го потупах по рамото (като оставих петна от пръстите си), посочих разкопчания си цип и го избутах от пътя си.
— Ще се забавя — казах.
Вътре поставих чинията в мивката, затворих резето, а после проверих дали вратата се е затворила надеждно. Не исках мистър Мърфи да ме прекъсва.
Включих хронометъра на малкото си часовниче за големохуести хора, отворих дясната кабина, качих се върху бидето и отворих малкото прозорче с матирано стъкло, а после измъкнах през него голямата си словашка зурла. По дяволите — точно под рамката имаше гъсти бръшляни. Аз завъртях прозореца така, че да се заглави зад лозите, промъкнах главата и дясното си рамо през отвора и опитах да отместя зелените листа.
Те не се отместиха. Но аз успях да се промъкна. Насилих лявото си рамо през прозореца и се заех с гъстия бръшлян, който стоеше пред тесния прозорец на тоалетната като затворническа решетка. С две ръце рязко дръпнах настрани двойката по-дебели от хуя ми стебла, които ми пречеха. Мамка му — не бяха просто по-дебели от хуя ми, но и по-твърди — като шибана стомана. Но аз съм силен майкоосквернител и дебели или не, ги отместих достатъчно, за да мога да пъхна главата си между тях и да направя бърз оглед.
Два метра под мен имаше дебел, тъмен жив плет. Отвъд него — широка поляна, която стигаше до линията от дървета зад външната стена на къщата. Извих глава и се огледах за камери. Изглежда, съм отпуснал ръце, докато вниманието ми беше насочено другаде, защото шибаните стебла се измъкнаха от ръцете ми, рязко се върнаха и хванаха главата ми здраво, като в средновековен позорен стълб.
Но аз не вдигам двеста килограма по 150 пъти дневно за нищо. Хванах двете неприятни стебла и като се напънах, ги отместих и освободих главата си. Загубих доста кожа от бузите и ушите си, докато се измъкна, но какво пък, мамка му, това бе просто кожа.