Добре, да минаваме към план Б. Затворих прозореца, скочих на плочките на пода, отидох в лявата кабина, отворих прозореца и проверих дали има нещо, което да пречи. Тук имаше по-малко бръшлян — повече ластари и по-малко дебели като хуй стебла. Измъкнах раменете си през прозореца, измъкнах и останалата си част и застанах, отчасти скрит от буйната растителност, на тесния перваз.
Сега наистина можех да огледам. На около два и половина метра над мен се виждаше подът на тесен балкон. А ето там, на двадесетина метра, на ъгъла на сградата, една наблюдателна камера се въртеше от стената на къщата с гъстите храсти през широката ливада към покрития с чакъл паркинг и отново насам.
Отброих секунди в главата си, докато наблюдавах как камерата изпълни два цикъла. Изчислих грубо, че имам тринадесет секунди да скоча или да се изтегля нагоре по бръшляна — достатъчно, за да се хвана за балкона, да се вдигна нагоре, да се изкача над парапета и да падна долу, преди камерата да се върне достатъчно, за да долови някакво движение.
Не, това не е много време. Но нямах повече. И така, наблюдавах и изчаках още един цикъл, а после внимателно, като сърфист, който изчислява момента, за да хване Голямата Вълна, вдигнах ръце, хванах стиска бръшлян, проверих я и като разбрах, че ще издържи тежестта ми, се измъкнах от прозореца, сложих крак на перваза и се вдигнах нагоре.
В който момент, разбира се, мистър Мърфи откачи всичките шибани ластари на бръшляна от шибаната зидария, аз загубих равновесие, краката ми се подхлъзнаха от перваза и паднах назад, по лице върху добре поливаната и гъста трева на ливадата от външната страна на спретнато подрязания жив плет.
Ето добрата новина: не си счупих врата. Ето лошата новина: ударих земята достатъчно силно, за да се зашеметя, и изгубих броя на шибаните секунди, които изминаха при падането. С див поглед видях — неясно, — че камерата е стигнала апогея на своята дъга и се връща назад към мен.
О, проклятие, о, мамка му, о, майната му на Дики. Прикритие — трябваше ми прикритие. Което означаваше живия плет. Претърколих се, изправих се на крака и колене и се втурнах към храстите, които бяха гъсти и с малки зелени и пурпурни листенца.
И тръни. Beaucoup113 тръни. Големи, дълги, бодливи, остри тръни. Гадни, пронизващи тялото, режещи кожата, причиняващи болка тръни.
О, наистина болеше.
Лежах тихо, като опитвах да не мърдам, защото при всяко помръдване биваше пронизвана някоя нова част от старото свирепо тяло. По мен имаше забити толкова много неща, че приличах на някой от онези шибани мъченици от картините от Флорентинската школа от четиринадесети век. И не питайте как шибано се чувствах, мамка му.
Но познайте какво: не можех просто да си лежа тук и да търпя. Това не е НАЧИНЪТ НА ТЮЛЕНИТЕ. НАЧИНЪТ НА ТЮЛЕНИТЕ е да ПРЕОДОЛЯВАТ ВСИЧКИ ШИБАНИ ПРЕПЯТСТВИЯ И ДА СЕ ОПРАВЯТ.
И така, проклинайки тръните, се претърколих достатъчно далеч, за да успея да видя в какво положение е камерата. И после, когато тя се завъртя достатъчно далеч от пътя ми, започнах да броя (хиляда, две хиляди) и бързо и тихо се изкачих нагоре по стената на къщата и с нокти започнах да се набирам нагоре, нагоре, нагоре (три хиляди, четири хиляди, пет хиляди, шест хиляди, седем хиляди, осем хиляди) край прозореца на тоалетната. Пръстите ми напипаха ръба на балкона (девет хиляди, десет хиляди, единадесет хиляди), вдигнах се до брадичката си, набрах се и се прехвърлих над парапета от ковано желязо (дванадесет хиляди, тринадесет хиляди) и се строполих, безшумно, но напълно изтощен, върху хладните плочки на балкона.
По мен нямаше нещо, което да не ме болеше. Но както знаете, аз имам много особени отношения с болката. Болката е създадена, за да разбирам, че съм жив. А в този момент знаех, че съм съвсем жив. Колосаната ми бяла риза вече не беше нито колосана, нито бяла. Е, да, беше малко изцапана с храна. Но сега по нея имаше и петънца кръв. Сакото ми беше пробито и разкъсано в местата, където се бе закачило в бодилите. Изцапаният от тревата панталон също беше разкъсан.
Но това бяха само козметични глупости. Срязванията и охлузванията зарастват бързо при дълго потапяне между топли бедра и достатъчно доктор „Бомбай“. Проверих изминалото време на часовника си. Показваше 00:02:01, откакто бях заключил вратата на тоалетната. Господи, как лети времето, когато човек си прекарва добре.
Посегнах и развързах обувката си, извадих шперцовете, проверих дали стигащите до пода стъкла на вратите не са свързани с охранителната система, и след като се убедих, че не са, се захванах за работа.